Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.10 08:56 - ГЛАВА ПЪРВА
Автор: kirgreat1973 Категория: История   
Прочетен: 103 Коментари: 1 Гласове:
2



ЧАСТ ПЪРВА:
ГЛАВА ПЪРВА:
Мидия, престолният град Екбатана. 595 г. пр. н. е.
Ленивият повей на вятъра, проникна през широките листа на бадема и погали рано посивялата брада на Астиаг. Великият цар обърна глава към шума на листата и примижа срещу последните лъчи на залязващото слънце. Едва тридесет годишен, челото на шаха бе прорязано от дълбоки бръчки, поставили отпечатък на всяка от петте години управление, от както бе наследил властта от своя баща, царя на Мидия Увахшатри, Киаксар.
Шестдесет години, покойният вече цар бе управлявал с желязна десница, укрепвайки Мидийското царство. Бе успял заедно, в съюз с Вавилон и Скития да покори могъщата империя Асирия, унищожавайки до основи древната столица Ашур и перлата на изтока Ниневия. След смъртта на баща си, Астиаг бе наследил не само едно могъщо източно царство, той бе наследил невъобразимо големи очаквания и което е по – лошо, недостижим образ, с който да бъде сравняван.
Вече пет години управление, а нищо от сътвореното от Астиаг не би могло дори да напомни за славата на неговия баща. Не можеше да се отърси от спомена за нескриваното презрение, което Киаксар, хранеше към него през последните години от живота си, презрение, показано му и на смъртния одър на стареца.
Войната с Лидийското царство, пет години назад, трябваше да бъде военното кръщение на Астиаг като военачалник на цялата мидийска армия. Тази война обещаваше да му донесе слава и богатство, а наместо това се превърна във фарс, подготвен умело от продажните лидийски и мидийски сановници. Очакваше след победата да бъде определен от баща си за царстващ наместник в Лидия, а вместо това стана зет на лукавия лидийски владетел Алиат.
Петдесет хилядна военна сила, свикана под знамената на Киаксар, водена от него – красивия и силен принц – наследник, нахлу в територията на Лидия. Посрещнати бяха от армията на Алиат, наброяваща не повече от четиридесет хиляди. Основното сражение бе дадено пред Галисе.
Тогава боговете, тези толкова непостоянни богове се подиграха на усилията му и на неговата несломима воля и желание да покаже дарбата си на водач. Слънчево затъмнение, изпратено им от боговете, превърна деня в нощ. Цялата човешка маса от мидийци, перси, скити и противниците им лидийци се хвърли по очи на напуканата земя, отправяйки молитви и заклинания към небето. Магове и гадатели, побързаха да определят това, като знамение, сочещо на воюващите, че боговете не одобряват тяхната война. Сам Киаксар, Великият мидийски цар, вече престарял, почти осемдесет годишен, заровил лице в пясъка ронеше сълзи и благодареше за дадения им от боговете Ашур и Бел – Мардук знак и за възможността да оттегли военната си сила. Вечерта, мидийският владетел, пиян до безпаметност бе обещал на лидийския цар, да ожени първородния си син и наследник Астиаг за лидийската принцеса Ариенис.
Астиаг не бе приел съвсем без възражения заповедта на баща си да се ожени за непознатата лидийка. Любовта му към една млада мидийска благородничка бе силна и той многократно й се бе клел, че след смъртта на баща си, щом седне на престола, ще направи нея Велика царица на Мидия. Но уви, жестокостта и силата на Киаксар бяха нещо, с което принцът не можеше да се бори. И бракът бе сключен. И седмица бяха продължили тържествата и царстващите сватове се радваха за своя съюз, скрепен с брака на техните рожби.
Но още не бе изминала и година, от както на Астиаг и Ариенис се бе родила първородната им дъщеря, принцеса Мандана, и старият цар бе започнал да сипе хули и обвинения над своя наследник, приписвайки нему вината за провала на военната инвазия над Лидия.
- Могъщата Ниневия, - редеше старият цар за хиляден път своя разказ с беззъбата си уста. - Тя беше огромен град, разпрострял се на площ, която човек на кон не би могъл да обиколи дори и за ден. Град с над двеста хиляди души. Защитен от два пояса крепостни стени, изградени на разстояние една от друга хиляда стъпки, дебели по двадесет стъпки всяка, високи над още петдесет. Пред външният пояс се плискаха водите на широк крепостен ров, а пред него асирийските роби бяха изградили един още по - малък крепостен вал, висок на половина от височината на стените. Дългите двадесет хиляди крачки стени, покрити от многочислен гарнизон от изпитани бойци, главните сили на асирийската армия се изправиха пред нас като непробиваема преграда. Отлично укрепена и снабдена с достатъчно припаси за дълга обсада, гордата имперска столица ни очакваше.
Старият цар се опияняваше от разказа и всеки път сякаш спомените му ставаха все по - богати и ясни.
- Изпълнихме равнините на Ниневия с неизброими пълчища. Всред грохота на многохилядната конница, всред дивите ни викове, заплашителният тътен на придвижващите се обсадни машини и екота от марша на вавилонската и мидийската пехота, заключихме своя смъртоносен обсаден обръч. Нападнахме първо североизточния край на града, най - уязвимото му място. С яростни атаки и не малко жертви, успяхме да завземем предните укрепления. Прекъснахме каналите, по които водите на река Хуцер запълваха крепостния ров. Пресушихме рова, като го запълнихме с отломките на крепостния вал. Приближихме плътно големия крепостен вал и разположихме тараните до стената.
Лицето на Киаксар се напълваше с кръв и той се задавяше в кашлица.
- Започнахме ожесточени атаки срещу стените на крепостта. Бяхме неудържими, воините хвърляха щурмовите стълби на стените, надпреварвайки се кой ще бъде пръв в изкачването. Наградата за първия, който прескочи стените бе сто сребърни монети, от тези, които щяхме да отнемем от бездънната съкровищница на Асирия. Воините ни с безумна смелост започнаха да се изкачват по стълбите под дъжд от стрели, камъни и вряща смола. Обсадните ни машини запяха своята зловеща песен. Всичките ни атаки обаче се разбиха в отчаяната храброст на защитниците. Асирийците струпаха значителни сили в тази част на крепостната стена. Надеждата ни за бърз успех угасна. Всеки наш пристъп оставяше под крепостната стена стотици мъртви мидийски и вавилонски войни. Пораженията ни бяха тежки.
Очите на стареца, иначе отдавна пресъхнали, в тази част на разказа, се насълзяваха и той замлъкваше, пренесъл немощното си тяло в спомена за миналото си величие.
- Три месеца продължиха нашите атаки. Безуспешно. Докато аз, аз пръв предложих изход. Набопаласар прие. Гордият цар на Вавилон призна и увековечи моя подвиг на каменна колона в центъра на града. Мидийските магове ни напомниха древното поверие на изтока: „Никой неприятел не може да вземе с пристъп града, ако преди това реката не стане враг на Ниневия”. Отвлякохме вниманието на асирийците към североизточната част на стената и успяхме да отклоним течението на река Тигър, насочвайки го към крепостта. Водната стихия проби стената и нахлу в града. През широкия пробив в стената, влязоха нашите армии. Сбъдна се древното пророчество. Три дена продължиха ожесточените боеве в града. Асирийците се сражаваха храбро, но ние бяхме по - силни. Нашата вековна омраза, на васали на империята, споменът за вършените безбройни насилия от подтисниците, озлоблението и ненавистта към столицата, съградена с нашето злато, жаждата за плячка, се изляха в една кървава вакханалия. За никого нямаше пощада. Избихме населението на града – мъже, жени, деца и старци и не вземахме роби.
Жестока усмивка изкривяваше посинелите устни на стареца.
- Вавилонските войници, верни на кръвожадната си природа, хващаха младенците за краката и разбиваха главичките им в стените на града. Асирийският владетел, цар Син-шарри-ишкун подпали двореца си и сам се хвърли в огъня, решен да не попадне в нашия плен. Дни наред плячкосвахме града, насилвахме жените и когато им се наситвахме ги убивахме жестоко. Накрая, когато нямаше какво вече да се вземе от този проклет град, го сравнихме със земята. Ниневия загина. Последваха го Калах, Дур, Шаррукин и Арбела, красивите градове на доскорошния ни поробител. Оставихме след себе си само руини, пожарища, мъка и печал.
Преди пет години, цар Киаксар бе умрял, а с него умря и почти шепотният му старчески глас и постоянно повтаряния от него разказ за величието на победата му над Асирия, превърнала васалното царство Мидия в империя, поделила си изтока с Вавилон.
Всичко това бе отминало, но споменът за презрението, непоколебимата воля и силата на стария цар бяха останали и дълбаеха бръчка след бръчка в годините на безизразното и лишено от велики дела управление на Астиаг.
Сега той, вече сам титулуван Велик цар, прилегнал на дебела постелка, разстлана върху каменна скамейка в градината, облегнал глава на меките възглавници, притворил очи примижаваше срещу залязващото слънце.
Пред него, водите в изкуственото езеро, доведени високо от планината по изкусно създадени канали се спускаха с грохот от изсечената под формата на раковина скала, образувайки величествен водопад.
Оформено в скалите, хиляда години назад от древния народ митани, езерото бе едно от малкото неща, напомнящи за миналото величие на отдавна загиналото царство Ханигалбат и за инженерните умения на неговите жители.
Мандана, любимата дъщеря на царя, вече почти четиринадесет годишна все още игрива като малко момиченце се плискаше с по – малката си сестра Кираня и синовете на първия военачалник на мидийската армия Харпаг и пищеше от удоволствие, когато изстиващата вода докосваше разгорещените й рамене. Весело се изкикотваше, когато дългата й черна коса, тук – там, издайнически прорязана от бакърени нишки, предизвикваше недоволството на другарите й, хвърляйки пръски в очите им. Лицето й изгряваше при всяка подарена от нея усмивка, а тъмните й като въглен очи, прогаряха сърцето му с всеки неин поглед.
Мандана загреба вода в шепите си, направи няколко лъжливи подскока вляво и в дясно, и с рязко движение хвърли останалата между тънките й пръсти вода върху царя. Астиаг извика, сбърчи заканително вежди, в опит да покаже, колко е ядосан, но погледът му под тях говореше нещо различно. Щастието да получава любовта на дъщерите си, бе единственото, което му даваше някакъв покой, осигурен в измамното усещане, че животът му е спокоен и опростен, че не носи тежестта на короната и грижите от управлението на необятното му царство.
Неприятна сянка мина през съзнанието на Астиаг, когато срещна намусения поглед на Теосин, робът – евнух, официално грижещ се за тоалета и поведението му сред обществото, а всъщност контролиращ Съвета на мидийските сановници и вътрешната политика в Екбатана. Освободеният роб си позволяваше много, но наистина бе нужен, особено, когато трябваше да се подготви посрещане на делегация и организиране на пир за благородници и посланици на други държави.
Теосин сякаш познаваше всеки детайл, всяка особеност на обичаите на източните народи, запознат бе със странностите на всеки и с всяка дворцова клюка в Мидия и в съседните царства, голяма част от които най -вероятно сътворяваше сам. Използваше тези свои знания, налагайки влиянието си в двора и будейки завист и не малко страх у мидийските благородници.
Сам той не от благороден произход, попаднал в робство твърде малък, кастриран и подготвен с нужните за личен слуга на застаряващ асирийски благородник умения, след смъртта на своя господар, бе предаден с други роби в двора на бащата на Астиаг, цар Киаксар. Бързо, благодарение на талантите си и на не малко хитрост и притворство, бе успял да се издигне до най – високите постове на властта в Мидия. Възрастта му бе неясна, както винаги изглежда неясна възрастта на всеки лишен на младини от мъжка си сила. Обличаше се в одежди от разноцветна коприна, кичеше се с безкрайно скъпи бижута, а в своите покои дори носеше малка коронка, обсипана със сапфири. Целият му вид, при първа среща предизвикваше смесица от погнуса и смях, желание за подигравка и обида, но всеки дръзнал да се отдаде на този първичен импулс горко бе съжалявал. Нищожните и бедните сред тях, биваха наказвани показно за назидание, дори убивани по заповед на евнуха. Знатните, получаваха наказанията си неочаквано и тайно, пребивани, ограбвани, насилвани, загубващи влияние и богатства.
Остър писък, последван от сърдито фучене накара Астиаг да трепне. Добре охранен манул, се изтъркули от мраморния парапет на езерото, събуден от силно перване по задницата.
Карниш, големият син на първият му военачалник Харпаг се смееше с насилено гърлен смях и хвърляше поглед, търсейки одобрението на Мандана.
Манулът разтърси сивата си козина, облиза удареното място и мързеливо се заклати към купата със сладкишите.
- Лойш, миличък, сладък, кой те събуди, миличък. Пак този отвратителен Карниш. Ще кажа на татко да го хвърли в ямата със змиите. Настина ще го хвърли.
Мандана пъргаво излезе от езерото. Две робини се спуснаха към нея, поеха мократа й препаска и започнаха сръчно да подсушават настръхналата й от студа кожа.
- Ще настинеш дете. Нима искаш отново да страдам, докато те гледам да гаснеш от треска - провлаченият глас на царицата, лидийката Ариенис, майка на Мандана напълно извади Астиаг от унеса.
Великата царица сякаш не вървеше, а бавно се носеше над каменните плочи в градината, следвана от четири робини.
Ариенис му бе натрапена. Бракът им бе политическа необходимост. Като дъщеря на лидийския цар Апиат, бе гаранция за постигнатия между двете държави, с цената на толкова кървави жертви и божествено подкрепен от ненавременното затъмнение „вечен мир“.
Все пак, не можеше да отрече, Ариенис бе добра съпруга и още по - добра майка. На три пъти го беше дарявала със син и наследник, но боговете бяха поискали децата при себе си, още преди да навършат и година. Сега, царицата беше бременна за шести път и по своему Астиаг бе свикнал с наедрялото й тяло, провлачената походка и още по - провлачания лидийски акцент.
Царят измъкна краката си от езерото и с досада позволи на робите да изтрият мокрите му ходила и да му обуят меките пантофи с големите златисти пискюли. Загърна се в брокатената си одежда и стана сковано.
Липсата на движение, постоянните дворцови задължения и дългите пирове бяха превърнали доскоро мускулестото му тяло в задъхваща се под тежестта си лоена маса. Понякога, когато затвореше очи и зарееше мисли в миналото, почти можеше да усети болката от спуканите мазоли по остърганите от катеренето по скалистите планини длани на детските му ръце. Усещаше мириса на влажната перушина на скалните орлета, които с риск за живота си, той и братята му хващаха в гнездата им, за да ги заменят после на пазара на Екбатана за крив нож или бронзово мънисто. Това време бе отдавна отминало. Все още не бе застарял, но усещаше тежестта на всяка година сякаш бе столетие. Товарът на властта го смазваше, изсмукваше през всяка пора на тялото му и малкото останало у него желание за търсене на щастие и наслада. А й болестта. Тази болест, лек за която така й не намираше, го бе превърнала в безволев и страхлив мъж, съвсем различен от онзи, когото някога бе познавал.
Година по – рано го сполетя първата криза, породена от страховете около въстаналите племена край северозападната граница на империята. Бе станало в заседателната зала на малкия дворец в Екбатана. Седеше на дъбовия си престол, изработен под формата на огромен лъв, привел глава, готвещ скока си. Съветниците му, смирено свели глава, обграждаха тронната зала.
Тогава разсеяно се опитваше да разчете надписа в медните инкрустации на перилата на престола, докато под него, проснат по очи, в средата на залата, посивял мъж от Киликия, с прикрита зад кожена препаска празна очна ямка, с пресипнал глас разказваше за зверствата на Хамилар, нашественикът скит, ядящ сърцата на жертвите си, повел подивялата си паплач срещу столицата Екбатана.
- Чудовището Хамилар, създание с две глави, едната по – черна от въглен, а другата бяла като снеговете на Загрос, размахваше четирите си ръце, във всяка от които държеше по столетен бор и с всеки свой замах помиташе стотици мъже, коне, якове – редеше старецът.
Глухият пресипнал глас проникваше в съзнанието на царя.
- Той идва, царю, той идва за теб, за твоята столица, за всички нас.
Възрастният мъж, очевидно побъркан от страховете си, забравил дворцовия етикет, вдигнал от пода глава, впиваше единственото си око в лицето му. Сякаш погледът на това безумно око проникна през черепа му, за да възпламени обърканото му от държавните грижи съзнание.
Искаше му се да накара мъжа да млъкне. Когато понечи да вдигне ръка, за да направи жест към стражата, десницата му отказа да се подчини. Опита да отвори уста, за да издаде заповед, но от нея излезе само смешно писукане. Пред погледа му избухна зарево от кръв и вулканична магма. Пронизваща болка в стомаха го преви и хвърли в подножието на престола и той загуби представа за ставащото около него.
Събуди се почти ден по - късно, изтощен от мускулните спазми и безсмислените жречески манипулации върху тялото му. Гадният вкус на отвара от отравниче в устата му, твърде умело допълваше тъпата болка в слепоочията и премрежения му поглед.
Обясниха ненадейния му припадък с божествената енергия, която го е обладала, но той не вярваше на тези думи. Всъщност много ясно си спомняше паниката, която го обзе и острият вкус на метал в устата, преди да се случи.
Това беше първият пристъп. Последваха го още. Първоначално идваха при почти всеки изблик на силно напрежение, при всяка твърде лоша новина. Но после започнаха да го спохождат ненадейно, без видима причина, дори когато се чувстваше напълно освободен и спокоен.
Изредиха се десетки безполезни лечители и гадатели, лъжепророци и посредствени знахари, но никой не допринесе с нищо за подобрение на състоянието му. Единствено успяха да развалят стомаха му с отвратителните отвари, които го принуждаваха да поема.
Докато един ден не се появи Симарх, изсъхналият като стара клонка индийски факир, който му показа въздействието на опиума. И пристъпите спряха, остана само нуждата от задушливата миризма на догарящите зърна в мангала. Нужда, а може би и зависимост, но все пак пристъпите си бяха отишли, така ненадейно и безпредизвестено, както ненадейно и безпредизвестено бяха и дошли.
Опиумът и храната останаха последните божества, на които все още се кланяше, сладкият път за бягство от държавническите грижи.
Единствено влиянието на дъщеря му, Мандана можеше да се мери с влиянието на първите две наслади. Принцесата бе толкова различна от самия него. Колкото той, Астиаг се страхуваше, премисляше всяка своя стъпка, толкова, това все още невръстно момиче живееше, вземаше своите детски решения и с темпераментното си поведение успяваше да наложи с лекота желанията си над околните. Мандана бе неговата гордост, неговата надежда и неговата радост.
Момчешки неразвилото се гласче на Теосин иззвъня в градината:
- Божественият Астиаг, цар на Мидия, господар на живота ни се оттегля, за да се подготви за вечерния пир.
Дебелият евнух, плесна с ръце, давайки знак на робите да поемат носилката на царя и поведе шествието сред цветната алея. Копринената му туника, развята от неочакваната пъргавина на движенията му, погали нацъфтелите в парадиза нарциси. Великата царица се усмихна предвзето и стана, за да последва евнуха.
- Приберете принцесата в покоите й и я подгответе за вечерта. За празненството е доведен древният магьосник от Мохеджо Даро, нарушил вековния си сън, за да ни позабавлява – каза царицата.
Дори и когато изказваше заповеди, гласът на царица Ариенис бе все така по лидийски напевно провлачен.
Едва петстотин крачки деляха градината с каменното езеро от стълбите на двореца, но царственото шествие се точи досадно бавно през кордона от нападали в поклон благородници, роби и слуги.
Астиаг, надянал маската на каменна божественост потъна в мислите си, абстрахиран от хора от монотонно възхваляващи името му гласове. Започна да брои на ум, както го бе обучил факирът Симарх, като всяко отброено число свързваше с някакво приятно за него отминало събитие.
„Едно – и си представи, как той - пет годишно дете, бе поставен за първи път върху гърба на бойния кон на баща си цар Киаксар. Две – представи си как плува в притоците на река Тигър. Три – вече бе млад мъж, представен за първи път в Храма на удоволствията. Четири …..“
- Царю, имай милост Велики царю.
Писъкът, последвал тези думи, бе толкова неочакван и безумно контрастиращ с монотонната картина, че прониза съзнанието на царя, изваждайки го от сладкия унес. Надигна се в носилката, за да види, че от множеството се бе отделила бедно облечена старица. Посрещната от юмрука на застаналия най – близо до нея страж, тя се преви, почти падна на варовиковата плоча, но успя да се изправи и се хвърли пред шествието вдигайки умоляващо ръце.
- Дайте милост, Божествени, подарете живота на моя син.
Усетил космите по тялото си настръхнали, а всички сетива изострени, Астиаг с последна сила на волята си запази каменното изражение и бавно завъртя глава, насочвайки поглед към жената.
Трима стражи се бяха хвърлили върху крехкото й тяло, смазвайки го под тежестта си.
Астиаг направи жест с пръстите на десницата си. Теосин, обучен да чете мислите на своя господар нареди:
- Божественият господар каза да изправите старицата.
Изправена, жената едва достигаше до гърдите на стражите. Едва ли бе заплаха, особено когато между нея и носилката му бе застанал въоръжен кордон.
Срещнала погледът му, жената отново се хвърли на земята, простирайки ръце пред себе си.
- Подарете живота на сина ми, господарю, подарете му живота, той не е сторил никакво зло.
- Кой е твоя син? - попита Теосин.
- Синът ми е Ебрах – Кирин, момчето, което почиства клетката на леопарда на негово величество.
- Как смееш да молиш за живота му, старице? - просъска Теосин. – Нима синът ти не си позволи да краде от храната на свещеното животно на нашия господар.
- Той не е крал от храната, господарю. Наказан, без дажба от седмица, синът ми не е устоял на вкусните яребици, които поднасяте на леопарда.
Астиаг направи втори жест с ръка, този път погрешно разбран от евнуха.
- Изхвърлете я от двореца.
Двама от стражите сграбчиха мършавото тяло и повлякоха виещата към небето жена към страничен изход на алеята.
- И разчленете сина й, още тази вечер, на пира, за забавление на гостите. Викна след тях Теосин.
- Не! Не! – гласът на Астиаг излезе неприятно дрезгав от гърлото му.
- Отпратете жената и синът й извън двореца, но не им причинявайте зло. Леопардът ми винаги е обичал момчето – завърши Астиаг.
Одобрителен шепот се понесе над ниско приведените глави и гърбове на дворцовите слуги и благородници.
Теосин усети неприятна горещина да залива лицето и тлъстата му шия, прехапа устни, но срещнал погледите на околните веднага ги разтегна в угодна усмивка.
- Богоподобни господарю, светлина огряваща нашето царство. Твоята мъдрост и добрина надвишават мъдростта и добрината на боговете и карат небесните тела, покорени от твоите качества да се движат по твоя воля.
Астиаг затвори очи, пискливият детски глас на евнуха по необясним начин едновременно го дразнеше, но и го караше да се чувства странно защитен, сякаш заобиколен от доброта и младежка невинност.
Знаеше, че Теосин е всичко друго само не и младежки невинен. Преди година дворцовите птицеловци се бяха осмелили да разкажат странностите на евнуха и кръга, оформен от негови братя по съдба. Описаха му доста отвратителните и дори зверски ритуали, устройвани от евнусите на техните вечерни сбирки. Астиаг им повярва, но не направи нищо, макари да беше започнал да се притеснява от изчезването на малки момченца, синове на дворцовата прислуга. Два дни по - късно бяха намерили тримата птицеловци на дъното на кладенец с прерязани гърла, изтръгнати езици, натикани в срамните им отверстия. Беше почти убеден, че подобно нещо ще се случи и с майката и сина, но не се интересуваше особено от съдбата им. Той бе казал своята дума, дворът бе станал свидетел на неговото благородство и великодушие. А само това бе важно в случая.
 



Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. zaw12929 - пишете интередно с лек изказ!
19.10 14:29
пишете интередно с лек изказ!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kirgreat1973
Категория: История
Прочетен: 1375
Постинги: 7
Коментари: 2
Гласове: 5
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031