ГЛАВА ВТОРА: Носилката, бавно продължи своя ход към двореца. В къпалнята, от басейна от розов мрамор, благоухания изпаряваха гъсти пари от горещата вода. Робите, подредени около каменната стена на къпалнята, стояха готови, очаквайки господаря си. От страничен коридор, безшумно притича някаква слугиня. В ръцете си носеше голяма тепсия, с красиво подредени върху нея прясно изпечени сладки. Към носилката му се понесе сладникавата миризма, царят си представи горещото сладко, потънало в топлото тесто преглътна насъбралата се в гърлото му слюнка и изпита силно желание да опита от сладките. - Спрете, готов съм за пира. Нямам нужда от баня – извика Астиаг, поддал се на желанието. Носилката, все така тържествено обърна и понесе Великия цар към залата за пиршества. Имаща почти кълбовидна форма, залата бе едно от най – големите архитектурни достижения на времето си. Бе изградена за година, във вътрешния двор на палата, след което бе свързана функционално с останалите части чрез допълнителни пристроявания на закрити коридори и тунели. Кълбовидната й форма, позволяваше, чрез равномерно изградени отвори в горната част, да се осигурява нужната климатизация. На половината от височината й бе издигната двойна стена, която, гледана отдолу, изглеждаше невидима, с равномерно направени в нея отвори, покрити с разноцветна слюда. Зад тези отвори запалваха факли, които тласкани от въздушните течения създаваха причудливи многоцветни образи, всеки път различни, взависимост от силата на течението и вида на маслото, с което факлите са били напоени. В източният край на залата, върху висок подиум бе разположена масата на царя и неговото семейство. От подножието на този подиум, към останалите краища на залата се спускаха лъчи от трапезни маси, чийто златоткани покривки трябваше да отразяват светлината на факлите, създавайки усещането, че светлината строи от тях самите. Цялата подредба бе направена така, за да изобразява слънце, в центъра на което е царя, който със своите лъчи огрява и най - затънтените кътчета на своята Вселена. Астиаг слезе тежко от носилката, още по - тежко изкачи петте стъпала на подиума, отделящи неговата маса от нивото, на което бяха останалите гости и седна на инкрустирания с мед дъбов стол. Взе поставения пред него сребърен бокал, украсен с низ от рубини и вдигна ръка, давайки началото на пира. Очаквайки този знак, от прикритите с разноцветни коприни портали, зад лъчите от маси заизлизаха редици от роби, носещи глинени делвички, пълни с бяло вино и вода. Робите напълниха чашите, разреждайки виното с вода, според желанието на госта. В сами началото на тази подредба от маси, на първия лъч дебел човек, със сплетена и лъщяща от благоуханни масла черна брада, седеше подпрял широкият си гръб на високата облегалка на стола. Дори и седнал, не можеше да не се забележи, че този гигант имаше ръст около седем стъпки и тежеше поне триста и петдесет мини. Оранжевата туника, обшита със златисти конци, покриваща огромното му тяло се повдигаше при всяка поета глътка въздух, а устните, издути под черната брада издаваха пръхтящ звук при изпускането му. Този внушителен мъж бе Камран, амбасадорът на Лидия в страната на Астиаг бе постоянен гост на трапезите. Ядеше за трима, пиеше за още толкова и беше безкрайно шумен, но присъствието му в двора на Астиаг бе поредната гаранция за мира между двете царства. Полубрат на лидийския цар Алиат, син на покойния цар Садиат от третата му жена, той беше направил всичко възможно да укрепи властта на своя полубрат. Като чичо на царица Ариенис, дори имаше свободен достъп до нейните покой. Царицата го приемаше, развличайки се с дебелашките му шеги, а децата й обожаваха буйния му нрав и веселите игри, с които ги забавляваше. - За божествения и сияен Астиаг – прогърмя гласът на гиганта. Изправен, масата стигаше едва до коленете му, Камран надигна огромен бокал и изля съдържанието му в гърлото си. Част от виното се разля по напомадената му брада и той със смях разтърси глава, разпръсквайки капки от питието около себе си. - За божествения и сияен Астиаг – повтори вкупом залата. Астиаг отново повдигна ръката, държейки чашата с все още непокътнато съдържание и пирът започна. Робите внесоха препълнени подноси, натежали от леки ордьоври. Подлютени салати, гъби, задушени в масло, пълнени яйца, гъши дроб, късове паниран овчи мозък, маринована риба, морски таралежи, охлюви, и стриди, разнесоха миризмата си в залата. Робите напълниха чиниите на гостите, нямащи търпение да опитат прекрасните блюда. Чашите, преливаха от бяло вино, подправено с анасон и джинджифил, а с всяка глътка, настроението ставаше все по – весело. Камран пъхаше пълни шепи от задушени гъби и паниран мозък в устата си и разказваше небивали истории, сам се смееше най - силно на шегите си и разхвърляше храна и слюнка върху околните. Страничните врати избълваха тълпи музиканти, надуващи шофари и гайди, биещи там тами и барабани. Танцьори и момичета в пъстри облекла се завъртяха около гостите, вдигаха невероятен шум, който макари да заглушаваше вски опит за разговор, изглежда забавляваше всички, с изключение на един. Скрит в ъгъла, зад Великия цар, Теосин наблюдаваше ставащото, а ъгълчетата на устните му се бяха изкривили в презрителна усмивка. Когато видя, че страстите се разпалват и виното започва да замъглява мозъка, а ордьоврите привършват, евнухът даде знак към страничните врати и от там дебели готвачи и тяхната прислуга внесоха главните блюда. Телешко, заешко, овче и козе месо, дивечово месо от глигани, сърни, елени, топящи се върху небцето, карантии, овнешко шкембе, наденички, кървавици бяха поднесени направо в тавите, в които бяха приготвени. За по – изтънчените вкусове имаше и крехко приготвено птиче месо – кокошки, фазани, пауни, яребици, блюда от бекаси и щъркелово месо, мозъци от славеи, гребени от петли, езици от фламинго и чучулиги. Морска храна от редки видове риби, тон, кефал, мурени, барбуни, змиорки, и мекотели, калмари и октоподи, миди стриди и раци завършваше картината на основните блюда. Подправени с черен пипер и карамфил червени вина помагаха на храната да попадне в пируващите стомаси. Всичко беше подчинено на това гостите на Великия цар да бъдат доволни и добре нахранени. Джуджета и танцьори се гонеха върху масите, разсипваха съдовете с храната и пълните бокали и предизвикваха у пияните гости невъздържан смях и още по – голямо веселие. Преди дори да са преполовили основните ястия, Теосин даде знак и масите бяха затрупани от десерти, от сладкиши, кремове, бисквити, орехи, дюли, фурми и разнообразни плодове. Вкусът на пируващите бе подсилен с още реки от бели и червени вина, подсладени с мед и канела, мастикс и шафран. Теосин не пиеше. Беше се измъкнал от ъгъла зад масата на царя и залепил блажена усмивка на тлъстото си лице, раздаваше угодни поклони на благородниците, чийто погледи срещаше и презрително извръщаше глава, когато неволно срещнеше погледа на слуга, музикант или страж. Когато всички бяха достатъчно пияни и не бе необходим, евнухът незабелязано се измъкна от залата. Изпързаля се с безшумната си походка до покоите си. Влезе и заключи вратата от вътре. Отметна килимът, закриващ стената зад писалището му, подхвана една от жълтеникавите тухлички и я извади. Бръкна в отвора и напипа малък лост. Дръпна го и стената леко се плъзна на вътре. Побутна тя безшумно се отвори, разкривайки тясно стълбище, спускащо се надолу. Взе факла и я запали от огъня в мангала. Освети пътя си и хванат за металния парапет, заслиза с пъшкане, обирайки мазилката с провисналия си корем. На дъното на стълбите го чакаше страж, който отдаде чест и безмълвно го поведе по тесен коридор. В края на коридора, между пречките на метална решетка, прозираше мъждива светлина. Стражът отключи вратата и я изрита силно, за да се отвори. Скърцащият звук на ръждивия метал накара проснатата в дъното на килията фигура да се превие в нервна конвулсия. Веригите, оковаващи ръцете и краката му, захванати за здраво забитата в камъка метална халка се опънаха и не позволиха на човека да се изправи. Ритникът на стража отхвърли главата на окования към каменната стена. Кухият звук от удара в стената, безпомощно потъна в стенанието на затворника. Евнухът се приближи, извади напомадена кърпичка от гънка на туниката си и я поднесе към носа си. - Ти и мъртвата ти майка смятахте, че може напълно безнаказано да унизите мен, Теосин пред господаря, пред целия двор, пред слугите и жалкото простолюдие – изкрещя пискливо евнуха. - Мислехте, че оплаквайки се на господаря ще спасите жалкия си живот. Е, само ми доставихте удоволствие. Мършавите телеса на майка ти ще могат да изхранят леопарда поне за ден, но ти,…. Ти си нищо друго. Ти ще гледаш как леопарда изяжда отрязаният ти крак, после и другия, после и двете ти ръце и чак след това, ако се наситя на това зрелище ще ти позволя да подадеш и главата си под неговите зъби. Теосин изтръгна металния прът от ръцете на стража и заби острият му край в бедрото на окования. Момчето изпищя, изпъна се и после загубил съзнание се отпусна върху каменния под. - Къде е тялото на вещицата? – попита евнухът. - Както нареди, благородни Теосин, нарязано е на парчета и е смесено с месото за хищниците. Отговори стражът. - Свършвайте с него, нека последва съдбата на майка си. Теосин излезе. Злобата в сърцето му, макар и не останала напълно задоволена постихна. Сега, далеч по – спокоен щеше да намери покой в прегръдките на старата вещица, която сам бе избрал да нарича своя майка и заслушан в старческият й напевен глас щеше да потърси отмората на съня. ………………………………………………………………………… Когато светлината на факлата се загуби в далечината на коридора и стъпките на евнуха заглъхнаха по каменните стъпала, от тъмнината на килията, сякаш от самата каменна стена изплува фигурата на мъж. Със среден ръст, почти напълно гол, ако не се брои зацапаната платнена препаска около слабините и изключително слаб. Под тънката му мургава кожа се очертаваха дълбоките фибри на мускулите, прорязани от змиевидни сивкави вени. Стражът почтително наведе глава и насочи факла, осветявайки тялото на момчето. Човекът се наведе, повдигна главата на младежа към очите си, оголи венците му и изсъска неодобрително виждайки, че единия от предните му зъби е избит при побоя. - Избил си му зъб, не се бяхме разбрали така. Ще струва по – малко на пазара за роби. Без да дочака отговора на стража, жилестият мъж се наведе, грабна тялото на момчето и с лекотата на парцалена кукла го преметна на гърба си. - Платата ти те чака на обичайното място - и без да каже повече и дума, мъжът излезе в тъмния коридор, отнасяйки плячката си. - Ебрах – Кирин, така се казва момчето - провикна се след него стражът. …………………………………………………………………………… Когато Астиаг усети, че е прекалил с виното вече бе късно. Главата му бучеше, а в залата пред него се въртяха, преливайки се един в друг образи, хора, животни, странни комбинации от птици и паяци, рогати, оглозгани черепи от изядените кози и крави, светлини на факли, лъщящите колани на танцьорите. Брадатото лице на Камран плуваше пред неговото, раззинало уста и сякаш се опитваше да му каже нещо. Причерня му и отпусна глава назад на облегалката на стола. В съзнанието му нахлуха още образи, нови, ярки и действителни, толкова истински, че изпълниха за него цялата реалност. Видя се застанал на върха на планината Зард Кух. Сякаш беше там, но и сякаш се бе измъкнал от телесното си съществуване. Бе се извисил някак си, достигнал облаците и гледаше към себе си през погледа на боговете. И ето го Астиаг, млад и силен, стои на билото на планината, изложил лицето си на северния вятър, поема с пълни гърди ледения въздух. Над него, слънцето прорязва гъстите облаци и играе върху водната повърхност на езерото, свило се на дъното на планинското плато. Мълния проряза небето, което само до преди миг бе така чисто и накара извисеният му дух да се спусне и да се скрие в телесната си обвивка. Изпълнил телесното си същество, Астиаг се огледа наоколо. Тъмната зеленина на горите го успокои отново и му се прииска да остане сред нея завинаги. Познат смях го накара на насочи поглед надолу. В далечината, по склона се изкачваше дребно черно пони. На гърба му, Мандана се смееше и махаше към баща си, опитвайки се да привлече вниманието му. Астиаг с гордост проследи пътя на момичето, начина, по който грациозно се поклащаше на седлото и умело водеше понито през извиващата се пътечка към върха. Когато доближи, Мандана скочи от седлото, притича към него и го прегърна. Задържа я дълго в прегръдките си, отпуснат от бащината любов, изпълнила сърцето му. Момичето се изсмя със звънливият си смях, целуна го, отскубна се от прегръдката му и побягна обратно към платото. Астиаг извика след нея, но тя не спря. Достигна езерото, обърна се за последно, дарявайки го с прекрасната си усмивка и пъргаво се хвърли в студените му води. Астиаг понечи да извика отново, да я предупреди, че водата е ледена, но този път гласът отказа да му се подчини. Останал безмълвен, царят впери взор във веселото цамбуркане на дъщеря си. След всеки подскок следваше гмуркане, след всяко изплуване подскок и пак гмуркане. „Сякаш не момиче, а делфин”, помисли си Астиаг и се усмихна. Всяко гмуркане ставаше все по - дълбоко и по – продължително – първо миг, после два, после пет, десет, а след поредния, Мандана се гмурна и не се появи на повърхността. Астиаг бе обзет от невъобразима паника. Опита се да се втурне към езерото, но краката му отказаха да се движат, опита да размаха ръце, да извика, да потърси помощ, но тялото му не пожела да му служи. Единствено можеше да се взира към езерото, да се взира и взира, вперил ужасен поглед към тази ледена вода, погълнала неговата Мандана. И тогава, от сърцевината на езерото заизлизаха пара, след парата съсък, а след съсъкът балончета. Балончетата се раздуваха, ставайки огромни. Пукаха с грохот, превръщайки се във вряща магма, която с гърлен звук изригна огнен ствол над езерото. Стволът се издигна нагоре и нагоре, достигайки върха на планината, наведе огненото си тяло към Астиаг, горещият му език почти облиза прошарените косми на брадата. В сърцевината на огнения ствол, лицето на Мандана му се усмихваше и сякаш го викаше при себе си. Дъщеря му отваряше уста, изричайки думи, които той не можеше да чуе. Напрегна се, в опит да разбере тяхното съдържание, разпознавайки думите по движението на устните. „Познай мъдростта, разцепи камъка, направи дом на прилива”. „Познай мъдростта, разцепи камъка, направи дом на прилива”. „Познай мъдростта, разцепи камъка, направи дом на прилива”, му казваха безмълвните устни. Докато се мъчеше да разчете тези думи, Астиаг отначало не забеляза, но после с ужас осъзна, че цветът на огнената магма се променя, придобивайки заплашителни нюанси. От кървавочервен, избледня до оранжев, а после до жълт, премина в лилав, в син, във все по - бледо син, в бял и накрая се превърна в безмилостно прозрачен. Горещината, която носеше огъня се бе претворила в леден дъх, сковаващ устните му. Зад тази прозрачна пелена, образът на дъщеря му, все по - ясен и красив вече не гледаше към него, а някъде през него и далеч, далеч зад него. Астиаг понечи да протегне ръце към този образ, да измъкне детето си от водния капан, но ръцете му отново отказаха да му се подчинят. В миг, водният стълб, сякаш подкосен от невидимо острие се срина, разплиска се в подножието на планината, разля се с грохот по склона, отнасяйки със себе си дървета, камъни и храсти. С всяка стъпка, водата, все по - силна и дълбока наводняваше полета, ниви, помиташе колиби и къщи. И ако преди Астиаг виждаше край себе си само зелената гора, сега видя и Екбатана. Водната стихия достигна и неговата столица. Стихията погълна престолния град, разля се бурна и могъща, потопявайки Мидия, потапяйки цяла Азия, а може би и целия свят. - Господарю, сияйни – детският глас на евнуха прекъсна съня на Астиаг. Царят изправи отпусната си върху облегалката глава и усети, че от неудобната поза, вратът му се бе схванал, а пред очите му плуват черни парцали. Изправи се, хванал обсипания със скъпоценности бокал и извиси глас над пияното множество. - Пирувайте деца мои, пирувайте на моята трапеза и славете боговете и мен Вашия господар. Обърна се и с несигурна походка заслиза по петте стъпала. Когато носилката му се отдалечи по мрачния коридор, хвалебствените възгласи, с които изпращаха царя, се замениха от безгрижната пиянска глъч.