Ахеменидска Персия. Царство Аншан, 593 г.пр.н.е.
- Двадесет години назад, дядо ти, Великият цар на Аншан, същият онзи, когото познаваш само като неподвижен труп, със заключени от болестта колене, подути стави и изкривени пръсти на ръцете, ме преведе през тези четиристотин двадесет и осем стъпала, изсечени направо в скалите на Загрос до върха. Въведе ме в древния храм на Еламитите, поклони се пред нозете на великата богиня – майка и ме положи на олтара. Дядо ти Теисп бе велик владетел, бе успял да се отърси от властта на мидийци и асирийци и създаде своя държава. Положи ме на олтара, извади късият си двуостър меч и застана над мен. Вдигна високо ръце, сграбчил меча и попита Великата богиня какво да стори с мен – втория син. Как да постъпи, за да запази царството единно. Великата богиня не му отговори. Нямаше никакво знамение, нито птица влезе в храма, за да кацне на рамото на царя, нито горящите в дъното му факли бяха изгасени от ненадейно проникнал вятър. Просто нищо. Аз лежах върху студения камък, не исках да плача, но очите ми отказваха да се подчинят на моята воля. Не получи отговор. Тогава Великият цар напрегна силните си ръце, замахна, за да стовари острието в сърцето ми. Но не улучи. Беше само на лакет над мен, но не улучи. Прекърши острието в каменната плоча, точно над рамото ми. Захвърли остатъците от меча, взе ме на ръце и ме изнесе от храма. На питащите го какво е станало не обясни нищо. На майка ми просто каза, че Великата богиня е отклонила ръката му в последния момент. Преди смъртта си, раздели царството на две. На мен остави Аншан, на чичо ти даде титлата Цар на царете на Персия и десет от дванадесетте племена на Персия.
Камбис изкачваше неравните стъпала, опитвайки се да следва темпото, наложено от баща му. Почти не чуваше думите. Бе вече петнадесет годишен и бе слушал многократно и тази и много други като тази истории за величието на гърчещия се от ревматизъм и подагра дядо. От както Мидия покори персийските, асирийските и еламитските племена, баща му трудно понасяше васалитета, а всички около баща му трудно понасяха характера на царя.
- Ти си мой наследник, ти ще властваш над Аншан, на теб се пада да носиш товара и гордостта, завещани ти от предците ни. Сега двамата с теб, сине ще застанем пред олтара, там където моят баща, двадесет години назад реши да подари живота ми и където реши да ми повери царството. Там аз ще дам обет да се изправя пред войските на Астиаг и да отнема от грабителските му лапи нашето царство. Ти ще бъдеш до мен. Ние двамата с теб, сине ще възстановим славата на нашата династия. Твоят чичо, Ариерамна се чувства чудесно, като целува нозете на Мидийския цар, но аз не мога. За мен това е гибел. Всеки път, когато колата, натоварена с нашето злато потегля към Екбатана, в моето сърце избухва пожар, очите ми се пълнят с кръв и единственото, което виждам е това как отнемам главата на мидиеца.
Баща му се задъха и изплю гъста храчка през парапета.
- Още само двадесет крачки, още само двадесет крачки и ще паднем в краката на Великата богиня. От този момент насетне за нас няма да има път назад.
- Велики Господарю, Велики Господарю, пратеници от Екбатана. Носят дарове – извика някой. - Пред тях върви страж, издигнал високо червеното знаме. Идват с предложение за брак, Велики Господарю, първият ти съветник поръча да те намеря и да те върна, преди да си дал обета пред Богинята – гласът идваше от подножието на стъпалата, задъхан войн се препъваше в опитите си да догони владетеля.
Кир, застанал на стъпало, почти на върха преди храма, оброни глава на гърдите си, хвана Камбис за рамото и го поведе обратно по ощърбените каменни стъпала.
…………………………………………………………………………..
Царският път от Екбатана към Аншан
Пътуването не бе никак приятно. Продължи почти месец. От неспирното клатене в носилката, стомахът на Камран постоянно се бунтуваше. Жегата и стомашното разстройство го бяха отказали от четири от шест от основните му хранения. Горещината превърна виното в помия, а водата пареше напуканите му устни. Потеше се постоянно и вече за трети път се налагаше робите да пробиват нови дупки в оширочелите колани, придържащи подгизналите му от пот туники. Разглезен от охолния живот в двора на Астиаг, чичото на царицата бе принуден през последните два месеца да търпи несгодите на пратеничеството, наложило му преминаване през безлюдни, пустинни полета и непроходими планински усои. Не че не бе направил нужното, за да направи пътуването си колкото е възможно по - приятно. Посланикът пътуваше, придружен от цял керван. Двадесет волски каруци, теглени от шестдесет охранени вола превозваха необходимото за неговото удобството. Принц от царска кръв, брат на царя на Лидия Алиат, чичо на Мидийската царица Ариенис и по този начин сроден и с мидийския цар, Камран се ползваше с особено благоволение у монархическите дворове на Азия.
Пътуваха бавно, защото разглезената и свикнала на охолство натура на посланика не търпеше излишни затруднения. Потегляха почти по пладне, след като Камран успееше да се свести след тежкия запой на отминалата нощ, пътуваха колкото се може по - спокойно, като избираха най – гладките пътища, за да не бъде разстроен стомахът на благородника. Разредено златисто вино разхлаждаше дните му. Тежко, почти черно на цвят, замайваше главата му нощем. Двадесет музиканти и още толкова танцьори веселяха посланика от падането на нощта, до изгрев слънце.
Верен на своите навици, въпреки постоянните си оплаквания, Камран бе успял да превърне неприятната част от мисията в едно почти безкрайно забавление.
Пристигна в подножието на Загрос в края на месеца симанну. Горещината бе вече жестока и дори гъстите дъбови гори не предлагаха така желаната прохлада.
Разположи станът си на ден път от Аншан, изпрати вестители да обявят пристигането му и зачака. Бе решен, взависимост от посрещането, да представи различна версия за основната причина за неочакваната си визита. Ако посрещането бе достойно за човек от царска фамилия, то Камран щеше да покаже цялата си изпълнена с достойнство и в същото време благоразположена към персийските селяни същност, но ако имаше и най - малка проява на неуважение, щеше да даде на горделивия васален цар да разбере, че не договаря царски брак, а всъщност обвързва неговата вярност, чрез единствения му син и наследник.
Излегнат върху меко ложе, поставено на една висина, под сянката на вековен дъб, загледан в нацъфтелите поляни, далеч в низината, Камран се наслаждаваше на допира от нежните пръсти на млада робиня, разчесваща с благовонни масла боядисаната му в гарваново черно брада.
Замисли се над съдбата си. Нямаше причина да се оплаква. Притежаваше повече от всичко онова, което е притежавал приживе неговият баща, лидийският цар Садиат. Имаше повече злато, повече роби, повече деца, но най - вече имаше по - малко неприятности и страхове. Особено през последните години, животът му бе от хубав по - хубав. Баща му, бе прекарал половината от своето дванадесет годишно управление, водейки кървави войни с йонийския град Милет за овладяване на морските и сухоземни търговски пътища. Камран участваше заедно с баща си в тази война, която имаше противоречив успех за Лидийското царство. Още тогава намрази войните, като средство за постигане на държавни успехи и видя значението на дипломацията. Свидетел на душевните терзания и страхове на своя баща, Камран се бе зарекъл, че тъй като животът е прекалено хубав, той няма да проиграе шансът да му се наслаждава и да бъде щастлив заради една безсмислена амбиция „да властваш”.
И верен на това, когато след смъртта на баща им, подкрепен от армията, бе посочен от старейшините за по - подходящ за владетел, Камран постъпи напълно неочаквано за всички. Прегърна окования от царската гвардия по - голям брат Алиат, заповяда да му премахнат оковите и сам постави короната на главата му, признавайки по този начин правото на първия син. Единственото което поиска, бе да бъде оставен да служи на Лидия. Това бе изтълкувано като изключително благороден жест. Разказът за този жест обиколи Азия, по тържища и панаири, бардове пееха песни за неговите подвизи, голяма част от които плод на творческо преобразяване. А истината бе, че Камран се страхуваше. Страхуваше се от властта и товара, който тази власт неминуемо носеше. Не изпитваше страх да излезе на бойното поле, поставил бронзовия си нагръдник и шлема с развяващи се сини пера, не се страхуваше да предизвика на схватка войник, благородник или търговец, чиято жена или дъщеря бе закачал на публично място, но се страхуваше от това да поеме изключителната отговорност над цяла една държава. За тази отговорност Камран, макари и негласно се признаваше за недостоен, поне пред себе си. Когато наистина му се наложи след години да излезе и на бойното поле, във войната между Лидия и Мидия, той беше този, който успя да подкупи мидийските магове, за да разтълкуват онова напълно безобидно слънчево затъмнение като значение, сочещо какъв да бъде изхода от войната. А после, като награда за това, след сватбата на племеницата си с мидийския принц, заживя в двора на цар Киаксар, а след това и в двора на своя зет Астиаг. Не бяха малко мидийките, които за година, две от неговото пребиваване родиха деца, които пораснали придобиха специфичния голям орлов нос и пълни устни, типични за лидиеца. Така, че Камран бе щастлив. Притежаваше всичко и най - вече спокойствие и нескончаеми радости.
Е, спокойствието му бе нарушено до някъде от това пътуване с тази странна мисия, която според посланика би донесла полза, далеч по - малка от очакваната. Просто, защото някой гадател е разгадал по някакъв си начин един кошмар, причинен по всяка вероятност от прекаляването на неговия зет с опиума. Сам той, неведнъж, след като бе се надишал с изпарения от мангала в някой бордей, бе бягал насън от образа на зъл демон, превръщащ се последователно от разярен тигър в кротко агне. Но царят е цар и неговите желания са закон. Щеше да уговори брака и щеше напомни още веднъж на царете в Азия, че той – Камран е вече застарял, но неговото присъствие не е лишено от значение.
Един от офицерите подвикна и посочи в далечината, надолу по пътя. Камран се понадигна и с отслабващите си очи видя, че към стана му препускат конници. Офицерът на придружаващата го гвардия бе вече подготвен, строил бе тристата почетни мидийски гвардейци в шест идеално подредени редици от двете страни на пътя, от където щяха да преминат очакваните посрещачи.
Камран се изправи с мъка и с нежелание, наметна връхната си туника от светлозелена коприна, препаса инкрустиран със злато колан и зачака, загледан в пътя.
Изброи ги. Бяха дванадесет конника, препускащи на еднакви на вид коне, каквоти в Мидия струваха почти цяло състояние. Камран не можа да не забележи буйния им галоп, почти едновременно преминал, когато доближиха стана му в равен тръс. „Персийски коне, червеникав косъм, прекрасно оформена шия, ясно подчертана гръбна линия, дълга, добре оформена крупа с елегантно носена опашка, здрави крайници с релефно очертани стави и сухожилия”, оцени животните Камран. Конете бяха една от слабостите на посланика, останала му от времето, когато яздеше редом с баща си под стените на Милет.
Пред всички, с развята гарваново черна коса, яздеше по безупречен начин мургав младеж, облечен в кожени панталони, едва закриваща средата на бедрата му и къса туника, без ръкави, откриваща почернелите му от слънцето ръце.
Спря чак на линията, очертана от гвардейците, което накара офицера и петима от воините му нервни да застанат пред посланика. Младежът скочи с лекота на земята, прехвърли кожения повод на един от другите ездачи и без да обръща внимание на препречващите пътя му копия, избута стражите и се изправи пред на Камран.
Очевидно беше доста млад, но и необичайно висок за годините си. Камран бе висок сред мъжете в Мидия и родната му Лидия, но този младеж се извисяваше с почти глава над него.
- Моят баща, царят на Аншан, Кир Ахеменид те поздравява и те кани в двореца си, утре по обяд.
- Благодари на своя баща. Ти сигурно си Камбис, принцът - престолонаследник? - попита от своя страна Камран.
Момчето определено можеше да го подразни с преднамерено гордото си и същевременно безцеремонно поведение. Та кой бе той. Син на незначителен васал на Мидия, получил известна независимост, само защото царството бе прекалено бедно и отдалечено, за да представлява някакъв интерес. Същевременно, откритото лице на момчето, смелостта в светлите очи, които го гледаха без да премигнат го впечатляваха. „Може би, сънят на Астиаг е имал смисъл, може би именно това искат боговете за неговата племенница – красив младеж, прям и малко безразсъден. По всяка вероятност добър бъдещ владетел в своята провинциална, малка планинска държавица”, помисли си посланикът.
- Поздрави и от мен, към твоя баща и към теб, принце. Идвам като пратеник на Великия цар на Мидия, нашият Господар и нямам търпение да поднеса на баща ти даровете от нашия Владетел, един от които няма измерение в злато.
Камбис направи знак на придружаващите го. Петима свалиха кожени дисаги, разгънаха голям килим и наредиха върху него делви с вино, купи с все още топло приготвени ястия, свежи плодове и разнообразни сирена.
- Прости, че носим толкова малко, но бяхме наистина изненадани от появата ти. Това не говори добре за пазителите на нашата граница.
- Позволи да не се съглася с теб принце. Вашето царство граничи с Мидия, но същевременно сте и част от нея, така че границата на Аншан я пази Великият цар Астиаг. Всяко Ваше прекалено усърдие при охрана на границата, би могло да се изтълкува като жест на несъгласие с управлението на държавата, а това не би било нито в наш, нито във Ваш интерес. Но да не говорим за политика. Не съм тук като политически пратеник, а по друг, съвсем приятен повод, който ще изложа утре пред твоя баща. А иначе, не мога да остана неблагодарен пред жеста, който ни правите ти и твоя баща. Не мога да не благодаря за храната и напитките след уморителното пътуване.
- За нас е дълг и въпрос на чест да посрещнем пратеник, особено от такава величина - отговори почтително Камбис. – Ние всички познаваме песните, възпели подвизите на славния лидийски воин Камран, благородният принц, пощадил живота на брат си и преотстъпил му престола, въздавайки възхвала на боговете.
Самолюбието на посланика бе достатъчно нахранено от тези думи на младия принц, както очевидно щеше да бъде и тялото му след приготвения пир.
- Принце, би ли пожелал да останеш при мен тази вечер. Удостои ме с честта да вечеряш с мен. Аз съм твой гост, на твоя земя съм - тук Камран напълно умишлено забрави да спомене, че това е земята на неговия зет. - Нека заедно опитаме от прекрасните блюда, които замята на баща ти е родила - продължаваше с тънкото ласкателство посланикът.
- Удоволствие ще е за мен да споделя вечерята ти, благородни Камран – отговори с лек поклон младежът.
Посланикът не очакваше такава бърза реакция от това рано пораснало момче. Камбис се обърна, избърбори нещо на неразбираемо за Камран персийско наречие, махна пренебрежително с ръка към протестиращите зад него мъже от Аншан и постави свойски ръка на рамото на посланика.
- Нека видим как един лидиец се забавлява. Имам доста да наваксвам.
…………………………………………………………………………
Двореца на цар Кир в Аншан.
- Вироглаво момче, проклето вироглаво момче. Думите ми за него нямат значение. Сякаш не е мой син, сякаш не е син на Аншан – изкрещя цар Кир, сграбчи глинената купа, поставена в средата на масата и я разби в близката стена.
- Що за подлост, да опитва да манипулира синът ми. Лидиец, лъжлив, подъл лидиец – удари с юмрук по масата царят. - Оседлайте ми коня и подгответе въоръжена гвардия. Ще нападна стана на лидиеца, ще убия всички проклети мидийци с него, ще накажа и синът си, задето по такъв наивен начин забрави интересите на нашето царство. Това ще бъде началото, началото на войната, която толкова дълго отлагах. Духът на дядо ми Ахемен и на баща ми Теисп ще ме водят. Това е война.
- Велики Господарю – опита се да го успокои един от сановниците.
Петима от придружилите Камбис в стана на посланика персийски благородници се бяха проснали с лице към земята и не смееха да повдигнат глава пред гнева на своя цар.
- Велики Господарю, лидиецът каза, че идва с мир и с изключително почтително за теб предложение. Изглеждаше доброжелателен и показа уважение към принца – каза млад мъж, на годините на принца.
- Ти си негов довереник, Канул. Ти си отговорен за живота му – посочи го с пръст царят.
Младият мъж, сведе глава.
- Имай доверие на принца, Велики Господарю. Той е млад, но в него живее духът на Ахемена, той е твой син и не ще те посрами, не ще предаде Аншан.
Последните думи идваха от побелялата глава на стария военачалник на Аншан, Тесер – аик, който бе яздил редом с Теисп при превземането на Аншан от еламитите.
- Утре, Велики Царю, посланикът ще дойде по обяд и ще разкрие причината за своето посещение, а сега заповядай на нас, твоите слуги да се изправим и да подготвим залата за посрещането на Камран.
Кир изсумтя, посочи празната си чаша на робинята, която я напълни с любимото му силно подправено вино, изпи я почти на един дъх и стана.
- Нека така да бъде, подгответе официалните ритуали. Нека проклетите мидяни видят, че са попаднали в благородна страна – отсече царят и закрачи сърдито из залата.
……………………………………………………………………………
Персида, покрайнините на Аншан, станът на посланика Камран.
Камбис не беше пил дсега неразредено вино и сега главата му тежеше, а очите отказваха да стоят отворени. Приповдигнатият, безкрайно дружелюбен и свойски глас на Камран, гърмеше в огромната шатра, опъната от робите му за пира. Вътре бе ужасно задушно и принцът едва поемаше дъх, което усещане се засилваше от изпаренията, носещи се от ароматните масла, горящи в бронзовите мангали. Камран бе обяснил, че са запалени, за да разгонват досадните насекоми, но принцът не бе напълно убеден, че това е единствената причина. Камран поглъщаше огромни парчета месо, изпиваше пълни бокали с тежкото вино, но сякаш не бе подвластен на неговата сила. По нищо не личеше, че посланикът се опиянява. Единствено гласът му ставаше все по - силен, разказваните от него истории все по - забавни и пикантни и ръката му все по често се стоварваше свойски върху рамото на принца. Звуците от инструментите на музикантите ставаха по - гръмки, по бързи и по – игриви, а изкустните танцьорки все по – грациозно заизвиваха тела пред пируващите.
- Ти принце, си възнаграден от боговете. Ти ще получиш най - големия дар, който може да бъде предложен на смъртен. Дългът ми на посланик ми повелява да запазя подробностите за утре, когато ще представя милостта от моя господар Великия цар на Мидия на твоя баща, но знай, че това, което те очаква е върховен дар, който според мен, нито ти, нито твоят баща, особено много заслужавате. Но, Великият цар в Екбатана реши и това негово решение е решение на боговете. Ние, смъртните, в техните божествени работи не можем да се месим. Но ти – удари Камран принца по рамото, - ти съвсем скоро ще се сродиш с боговете.
Последните думи, леко притесниха Камбис. Как така ще се сродява с боговете, нима Великият цар желае твърде рано да го изпрати при тях, за да им служи. Но посланикът казваше толкова малко, а изпитото вино, бе толкова силно, че заличи всяка мрачна мисъл от съзнанието на момчето и той блажено заспа.
Уверил се, че принцът е заспал, Камран плесна с ръце. Музикантите спряха на момента и придружени от танцьорите се изнизаха от палатката. Веселото и всеобещаващо лице на Камран мигом се замени от лицето на сериозен и властен господар, наместника на божествения владетел в това забравено място.
- Сложете принца в леглото му и пазете спокойствието му. Утре призори се погрижете за тоалета му, изкъпете го и го облечете в онези прекрасни одежди, които са част от сватбения дар на Великия цар. Нека покажем на баща му, че Мидия е навсякъде, в добро и лошо.
Бе харесал момчето, наистина бе го харесал и дори се изкуши да помечтае, как в заника на своя живот да се пренесе тук, на това диво място, при дъщерята на любимата му племенница, при прекрасната Мандана. Може би тук, в тази наистина забравена страна, ще намери най - сетне покой от бурята, разяждаща толкова години сърцето му. Бурята, породена от въпроса дали все пак не сгреши, дали все пак не постъпи твърде глупаво, когато остави властта в ръцете на брат си Алиат, „продал” дъщеря си за съмнителен мир.
………………………………………………………………………….
На следващият ден, призори, Камбис бе събуден от нежна песен, идваща от поляната, вън пред палатката. Пееше жена, на лидийски. Песента разказваше за воин, изоставил младата си жена, за да търси слава в битка с йонийците. Пригласяше и ниският бас на Камран. Пееше хубаво и в гласът му се усещаше някаква истина, дълбоко погребана под черната брада, легнала върху мощната му гръд.
Камбис бе твърде млад, за да разсъждава върху причините за тази доста тъжна песен толкова рано сутрин. Опита се да стане, но тъпата болка в главата му, му подсказа, че трябва да направи това внимателно. Припомни си отминалата вечер и се опита да преброи изпитите бокали вино. Не успя, но тежестта в стомаха му го накара да се превие. Повърна на пода. От това доста му олекна, но болката в главата остана. Предстоеше му наистина дълъг, много дълъг ден…. И среща с баща му – коравия като кремък цар на Аншан. Почувства се виновен. Сякаш бе предал баща си, бе предал царството и рода си. От черните му мисли го извади Камран, който влезе в палатката му, следван от робини, носещи ведра с вода.
- Е принце, готов ли си за сутрешната си баня? – весело попита Камран. – Чака ни един прекрасен, много славен ден,…… и среща с твоя баща, Великият цар на Аншан. Нямам търпение да целуна нозете на прославения воин, защитника на югозападната граница на нашата империя. Наистина ни чака много интересен ден – Камран се засмя с присъщия си силен смях и остави принца в ръцете на робините.
……………………………………………………………………………
Град Аншан.
Бяха се доста постарали през нощта и сградите в централната част на Аншан бяха покрити с разноцветни платна, а пътищата и алеите, където трябваше да премине шествието на посланика до двореца бяха прясно измити и посипани с цветни листчета.
Облечен в лъщяща от масло златна люспеста броня, достигаща почти до коленете му, пристегната на кръста със златен колан, посипан със скъпоценни камъни, поставил на главата си короната на Ахемен, Кир стоеше изправен на най - горната площадка, пред царския дворец в Аншан. Двуострият меч на неговия дядо лежеше на кръста му и царят с благодарност се отдаваше на това усещане, напомнящо му с тежестта си за величието, завещано му от неговите предци.
Не знаеше какво да очаква от това ненадейно посещение, но каквото и да бе, той щеше да посрещне пратеника с достойнството на цар на велика държава, извоювала през годините правото си да се нарече царство, спазвайки старите закони на боговете – чрез огън и меч.
- Идват Велики царю. Принцът води шествието, следван е от посланика. Принцът е облечен в прекрасна роба. Ще бъдеш горд със сина си, Господарю – казаха му превъзбудените царедворци.
Прииска му се да удари онзи, който каза последното, но не беше сега момента, в който да показва отношението си към случващото се. Хвърли остър поглед към човека, щеше да го запомни. Сега обаче трябваше да си наложи да изтърпи неприятното посещение.
От дъното на алеята се показа шествието на посланика. Синът му, облечен в златотъкана роба, яздеше сив жребец. Две стъпки зад него, Камран, огромен в сребърната си броня, бе яхнал прекрасната персийска кобила на сина му. От гледката, на Кир му се зави свят. Потърси с очи нещо, за което да се хване, но не откри такова. Стисна здраво дръжката на меча и си наложи да преодолее моментната слабост. Така с вперени очи над главите на шестващите и насъбралото се множество, царят щеше да изслуша безкрайно дългата приветствена реч, която Камран по всяка вероятност му бе приготвил.
Съвсем не беше несловоохотлив, нито пък недоброжелателен, но гледката на принца, неговият наследник, облечен в мидийска дреха и разменил своята кобила за чуждия жребец, оставиха Кир безмълвен. Обидата от безрадостното положение на васален монарх, прераснала в омраза, го караше да оценява всичко напомнящо му за това му положение по един и същи начин. За него всяко действие, всеки предмет или спомен, говорещи му за Мидия бяха горящ ръжен, втикан в сърцето. Не можеше да прости на сина си такова предателство, дори и то на околните да изглеждаше като невинна младежка игра. Не можеше да прости на този, комуто от детската люлка внушаваше гордостта, че е син от династията на Ахеменидите, че е бъдещият цар на Аншан наивността така лесно да се хване в мрежите на изкусния мидийски посланик.
Не помнеше как бе издържал задължителните ритуали, как бе изтърпял целувките на омразния Камран, проснат в краката му. Как бе изказал своите почитания към него и към неговия господар, Великият цар на церете, царят на Мидия.
- Велики Господарю, царю на Аншан, сине на Теисп, внук на Ахемена – завърши речта си Камран. - За моя Господар, Великият цар на царете Астиаг е чест да отправи към теб своето предложение за мир и сродяване. Моят цар дълбоко цени силата на твоята царска кръв и би желал неговата първородна дъщеря Мандана да стане жена на твоя първороден син и наследник Камбис. Така Вашите два царски рода ще се сродят, закрепвайки мира по между им за вечни времена.
Последните думи сякаш останаха неясни за царя.
- Не те разбрах, посланико. Ти идваш с предложение за брак между моя син и дъщерята на Астиаг – недоумяващ попита Кир. - Нима Астиаг не е вече цар на Мидия. Защо му е на този всевластен господар да търси сродяване с мен, владетелят на покорено от него малко царство. Нима Мандана не бе поискана за жена от Навуходоносор, владетеля на Вавилон. Ние сме далеч, но дори и при нас идват такива новини. Каква е причината, посланико? – опитващ се да скрие объркването си попита Кир.
- Причините са много, Велики царю – започна лидиеца.
Камран се бе изправил на колене, разперил умолително ръце гледаше царя в светлите очи, опитвайки се да усети настроението на този своенравен и силен мъж.
- Причините наистина са много, но най - важната от тях е, че Великият цар Астиаг иска да се сроди с теб, царю, който водиш братски народ на мидийския. Както знаеш, между него и моята родина Лидия има вечно споразумение, скрепено с брака му с моята племенница, дъщерята на брат ми цар Алиат. Така границата ни на северозапад е осигурена. Великият Астиаг вижда мощта ти и иска да постигне същото и по североизточната си граница.
- Значи Астиаг просто иска защита? – още по – озадачен и невярващ попита Кир.
Камран се усмихна в брадата си, хитростта му беше успяла. Кир бе поласкан от признаването на неговата войнска мощ.
- Казано по този начин би звучало твърде крайно, Велики царю, но все пак, този ефект очевидно ще бъде постигнат. Има обаче и още една причина, поради която Господарят ми да иска този съюз. Той безкрайно силно обича дъщеря си. Не би искал да я даде за жена на човек, подвластен на варварска жестокост, какъвто знаеш е Навуходоносор. А и знаеш, че Навуходоносор е вече женен за сестрата на Астиаг. На Великият цар му се струва малко прекалено, в двора във Вавилон да съжителстват две съпруги – леля и племенница. Но не може и директно да откаже предложението на своя роднина. Твоят син, както и сам успях само за една вечер да се убедя е благороден принц, който ще се грижи и ще отдаде дължимото уважение на любимата на всички мидийци и най - вече на баща й принцеса. Тя е красива, както красив е и твоя син. Не ни лишавай, царю от тази милост, позволи на тези две млади божествени създания да се свържат в свещен съюз, от който, убеден съм ще се роди следващия велик владетел.
Кир погледна към сина си. Камбис стоеше зад посланика не по – малко объркан. Не му беше приятно да си признае, но бе сразен. Кир остана безмълвен, но този път не от поведението на сина си, а от изкусното ухажване на посланика. Не бе свикнал да различава истина от притворство, каквито в своя двор не позволяваше. Царят се подаде на явното ласкателство, покорен от така жадуваната почит от останалия свят.
Кир отложи решението си с няколко дена, въпреки, че то беше повече от очевидно. Синът му щеше да стане зет на Астиаг и това може би щеше да доведе до нещо хубаво и за неговото малко царство.
