ГЛАВА ШЕСТА:
Шест месеца по – късно, внушителна за размерите на малкото планинско царство процесия потегли от Аншан към Екбатана. Традициите повеляваха женихът да отведе булката от дома на баща й в своя дом. Тази традиция трябваше да се спази, независимо дали ставаше въпрос за цар или за последен бедняк. Почти две хиляди благородници, гадатели, маги, съветници, воини, дърводелци, готвачи и слуги придружаваха царското семейство.
Братът на Кир, царят на царете, царят на Персия Ариерамна се извини с влошеното си здраве и изпрати синът си Аршама. Камбис не бе виждал братовчед си, от както бяха съвсем невръстни деца и не бе подготвен за това, което видя. Младостта на принца на Персия, никак не отговаряше на затворената му и мълчалива природа. Спокоен и вглъбен в изучаване на древните писания, Аршама очевидно се чувстваше не на място сред това огромно и шумно множество. Едва две години по - възрастен от Камбис, братовчед му се държеше като престарял лечител. Винаги умислен и малко говорещ, Аршама не бе особено приятна компания. Камбис чувстваше натрапеното присъствие на братовчеда като бреме. В началото, се опита да създаде някаква форма на дружба, което съвсем не се получи. Впоследствие се помъчи да си наложи да разбира странностите на Аршама, но не успя. Опита се просто да приема тези странности, но установи, че постоянната меланхолия на преждевременно състарения принц му тежи неимоверно много и накрая се отказа. Започна да го отбягва упорито, което като че ли никак не пречеше на Аршама.
По цели дни, персийският принц можеше да се взира и сравнява десетина съвсем еднакви на вид камъка, които беше измъкнал от реката при сутрешното им къпане. Ловеше рогати бръмбари и пеперуди, които внимателно прибираше в малки, дървени кутийки, върху които изрязваше разбираеми само за него знаци. Момчетата, придружаващи Камбис като негова благородническа свита започнаха да шушукат, че Аршама е или луд, или е гадател и магьосник. Когато минаваха покрай него свеждаха поглед и когато той отминаваше плюеха три пъти на земята и казваха думи, защитаващи ги от зли сили. Всичко щеше да бъде съвсем забавно и смешно, ако царят не държеше синът му да приобщи племенника му към своята младежка група.
- Той ти е братовчед – нареждаше Кир. - Ние с баща му получихме своите владения от нашия баща. Никога не се скарахме и никой от нас не завидя на другия. Чичо ти наистина се притеснява за първородния си син, който като че ли отказва да се превърне в мъж. Ти трябва да се опиташ, сине да го приобщиш към своята свита. Накарай го да прозре силата, която носи във вените си. Нашата кръв е могъща, но сякаш зъл демон е заключил неговата в дълбока делва и я е заменил с блатна вода. Помогни му да открие силата си. Един ден, Вие двамата ще властвате над племената на персите. И трябва да сте еднакво готови за това.
Камбис слушаше баща си, кимаше в знак на съгласие, а когато наставленията свършваха и не беше наблюдаван от царя или от някой от възпитателите, продължаваше да прави всичко възможно, за да избягва странното момче.
…………………………………………………………………………..
Пътуваха по - бавно, от колкото очакваха. Разстоянието между Аншан и Екбатана бе почти шестдесет и седем египетски итеру и колкото и да напрягаха сили, повече от две итеру голямото множество не можеше да измине за ден.
По пътя, пред тях изникваха набързо скалъпени страноприемници, следваха ги търговци на вино, храна, бижута, скъпоценни камъни и сечива, гадатели, знахари и бивши войници, циркови артисти и магьосници, предлагащи стоки и услуги.
Населените места, покрай които минаваха се изпразваха, за да струпат населението на пътя на пищната процесия. Мълвата за пътуващия цар на Аншан, тръгнал към столицата, за да отведе обратно прекрасната принцеса Мандана, бе накарала хората да захвърлят ежедневните си занимания и да се насладят на това зрелищно забавление. Не бяха малко инцидентите. Счупени каруци, пострадали коне и волове. Сбивания между екзалтирани от гледката местни младежи и царската стража.
На тридесет и деветият ден, пред тях се ширна последното итеру от царския път, вклиняващ се директно в сърцето на Екбатана. Покрит с дялани плочи от червен камък, този път сечеше иглолистната гора, изкачвайки се към широкия хълм, върху който бе кацнал старопрестолният град.
Внушителна, заобиколена от седем пръстена крепостни стени, извисяващи се едни над други, със страховито издадени зъбци, причудливо боядисани в цветовете на петте планети, луната и слънцето, бяло, черно, лилаво, синьо, червено, сребристо, и златисто, Екбатана се издигна пред Камбис, като цветен гигант, с отворена паст, готова да погълне станалата пред неговите размери, толкова незначителна тяхна процесия. Поразен от мощта и височината на стените, младежът крадешком погледна баща си. Припомни си многократните монолози на царя за войната, която възнамерява да започне с Мидийската империя и изпита съчувствие към този горд, но неспособен да осъществи амбициите си мъж.
„Може би сега, когато аз стана зет на Великия цар на Мидия, моите наследници ще имат шанса да осъществят мечтата ти, татко.”, помисли си Камбис и тази мисъл му помогна да поотхлаби напрежението, което го бе обзело. Кир, яздещ в челото на колоната прекрасен персийски жребец, като че ли бе забравил гордостта си и поглъщаше с очи поразяващата гледка.
- Братовчеде – думите на Аршама извадиха Камбис от мислите му.- Как ти се струва, ще мога ли да се докосна до знанието, скрито в библиотеките на Екбатана. Ще ми позволят ли да поговоря с техните мъдреци. Имам толкова въпроси в главата си, а толкова малко от тях успяват да получат отговори.
Камбис бе силно изненадан. Повече от седмица, Аршама не бе обелил и дума. Всеки път, когато Камбис или някой друг го заговореше, младежът отговаряше многословно, завързано и странно, опитвайки се да изтъква невероятните си познания. Никога до този момент не бе опитвал сам да заговори някого, още по - малко братовчед си, от когото очевидно се смущаваше.
- Не знам принце – отговори му все така слисан Камбис. – По всяка вероятност ще ти позволят, все пак нашият род се сродява с рода на Великия цар. Ще бъде безкрайно неучтиво от тяхна страна да ти откажат тази любезност. Пък и знанието не е кон, който да откраднеш. То си стои там в древните папируси и глинените плочки, ненужно на никого. На теб може и да ти свърши някаква работа, по твоите си там неща. Може пък и там някъде в библиотеките на Екбатана да намериш някоя такава любителка на знания като тебе и да се обвържеш с нея. Тогава няма да има нужда да се връщаш обратно с мен. Ще си останете сред рафтовете. Ще Ви нарекат „цар и царица на папируса” - опита се да се пошегува Камбис.
Последната забележка, изказана от устата на друг, би звучала заядливо и подигравателно, но тонът на Камбис бе толкова непринудено невинен, че казаното приличаше повече на добродушна шега между стари приятели, от колкото на начин да се надсмее над странното момче.
Аршама, като че ли не обърна внимание на думите му, а продължи да язди сковано върху своята бяла кобила, загледан в приближаващите порти на града с разширени от очакване очи.
Когато шествието приближи градските стени на по - малко от двеста стъпки, огромните, обковани с бронзови плочи порти се отвориха с трясък и от там излезе Великият цар на Мидия, придружаван от съпругата си Ариенис, децата си, следван от внушителна свита от съновници. Нито по зъберите на крепостните стени, нито в бойниците на кулите, нито около царя или край вратата се виждаха воини или въоръжена стража. Единствен Астиаг носеше на кръста си в богато украсена със скъпоценни камъни и злато кания къс меч, чиято дръжка завършваше с красиво оформен диамант. Великият цар, разтвори приветствено ръце, останалите спряха и така разперил ръце продължи сам към гостите.
Кир слезе пъргаво от коня си. Объркан тръгна към Астиаг. Заставайки пред него понечи да подвие коляно, но бе възпрян от ръцете на домакина.
- Не братко, ние сме равни. Ти си мой гост и приятел и ми правиш чест с посещението си. Ние сме двама царе в една могъща държава. Астиаг прегърна ритуално Кир през раменете и опря последователно бузите си в неговите. Кожата и брадата му ухаеха силно на благовонни масла, които оставиха следи на страните на царя на Аншан.
Без да пуска раменете на Кир, Астиаг се обърна към останалите:
- Вие всички сте добре дошли в моята столица. Нека този ден и всички следващи да бъдат празник за нас. – Обърна се и все така прегърнал раменете на Кир, поведе шествието към вътрешността на Екбатана.
Камбис се почувства така, сякаш всичко, в което до този момент бе вярвал е било някаква лъжа, измислена от баща му и от неговия баща и от бащата на неговия баща. От както се помнеше, Кир бе насаждал у него омраза към Мидия и всичко мидийско, и най - вече към поробителите - цар Киаксар и неговия наследник Астиаг. Бе ставал година след година свидетел на жестокостта, с която баща му „награждаваше” робите, помагали при товаренето на годишния данък за Мидия. Постъпка напълно ненужна и безсмислена, но все пак, показваща до каква степен, един иначе достоен и справедлив мъж е способен да мрази, и до колко безсилието на гнева му може да измени неговата природа.
Сега тук, влизайки през стените на Екбатана, Камбис усещаше нещата по един напълно различен начин. Този напълнял мъж, с рано прошарени брада и коси, бе напълно различен от образа, втълпяван му от баща му. Нима царят на Аншан грешеше, нима Астиаг наистина приемаше всички перси за равни на неговият народ. Погледна към баща си. Кир вървеше, притиснат в прегръдка до едрото тяло на Астиаг, като се опитваше да запази при тази неудобна поза достойнството на своята благородна природа.
Улиците, през които преминаваха бяха нарочно украсени. Фасадите на сградите бяха облечени в разноцветни платна, сред които Камбис разпозна цветовете на Аншан, на Персия, на останалите васални на Мидия народи и разбира се, цветовете на знамената на Мидия и нейния владетел. От прозорците, усмихнати девойки хвърляха пред преминаващите цветя и дребни монети. Тълпи от спретнати жители на Екбатана, подредени покрай улиците, въодушевено деряха гърла, викайки приветствия към Астиаг, царицата и почетните му гости.
Достигнаха площада. Пред тях се разкри високо скован жертвеник. На него три грамадни бели бика стояха оковани и упоени, поклащаха сънливо едрите си глави. Пред тях петима жреци, облечени в искрящо бели роби, насочили поглед към небето, вдигнали умолително ръце, редяха молитви към боговете.
Астиаг се приближи към жертвеника. Пое, предадената му с отигран, подчертано театрален жест от Главния жрец ритуалната двуостра фалката, приближи се към първия бик и прокара острието през гърлото му. Животното ужасено измуча, опита се да се дръпне назад, но здраво закрепените окови не му позволиха. Светкавичен удар с брадва, нанесен от едрия жречески помощник, разцепи черепа на животното и то подвило предните си крака, заби разбитата си глава в дървения под на жертвеника и рухна в предсмъртна агония.
Останалите два бика, обезумели от кръвта, плиснала в краката им напрегнаха сили. Двата срещуположни дървени стъбла, на които бяха захванати оковите започнаха да поддават с пропукване. Очакващи този момент, другите жречески помощници, ловко разбиха главата на двете животни.
Жертвите бяха дадени, боговете бяха омилостивени и ритуалите можеха да започнат. Астиаг предаде ритуалния нож на Главния жрец и се оттегли от жертвения олтар. Изми ръце в сребърното корито, поднесено му от робите и прикани своите гости да седнат в нарочно издигнатия встрани павилион, където да изчакат обредните ритуали.
Камбис бе насочен да седне на втория ред, точно зад гърба на баща си.
- Това е благочестивата Мандана, принцесата на Мидия, първата дъщеря на Великия цар.
Момчешки пискливият глас, дошъл зад гърба му, накара Камбис да подскочи на мястото си. Обърна глава. Зад него стоеше дебел мъж, облечен в ярко жълта коприна. От него на вълни се носеха ухания на мускус и смирна. Главата си, окичена с плетена шапчица, обсипана с перли държеше смирено наклонена над лявото си рамо. Силно отпуснатите му бузи имаха странно жълтеникав вид, остро контрастиращ със силно гримираните му очи.
До дебелия мъж, стоеше млада и стройна девойка, облечена в дълга зелена роба, обшита със злато. Черната й вълниста коса, бе придържана от златна коронка, обсипана с изумруди. Момичето държеше ръцете си пред тялото преплела пръсти, а погледът й сведен, гледаше в кърваво червените й чехли с извити твърди върхове.
- Дъще, любима – Астиаг бе станал и се приближаваше към тях. Очите му сияеха.
- Това е моята първа рожба, любимата ми дъщеря Мандана – прегърна главата на момичето и целуна мургавото й чело.
Астиаг хвана с лявата си ръка преплетените длани на момичето. Неочаквано за Камбис, царят протегна десницата си, хвана дясната му ръка и събра ръцете на двамата, задържайки ги в своите.
- Това е принц Камбис, наследникът на царя на Аншан, твоят бъдещ съпруг любима дъще. Винаги съм искал да видя теб – красивата си любима дъщеря, обвързана с младеж, силен и достоен.
Астиаг разтвори пръстите на принца и ги сключи около дланите на дъщеря си. Топлите пръстчета на момичето нервно потръпваха в дланта на Камбис. Принцът на Аншан се чувстваше неловко, но нито тя, нито той смееха да отпуснат ръце. Волята на Великия цар ги объркваше, но същевременно ги и покоряваше. Камбис усещаше ударите на сърцето си и се страхуваше, че принцесата ги усеща също толкова силно. Какво ли би си помислила тя. Той, който през месеца на това скучно пътуване, всяка нощ си представяше себе си в първата среща с принцесата като героя, който покорява сърцето й със своята очевидна за всички смелост, сега трепереше хванал топлите ръце на момичето. Потръпването на пръстите на Мандана някак си го успокои. И той се осмели да се вгледа в лицето й. Нежно лице с овална форма и чувствени устни, така я бе описал Камран и не го бе излъгал, дебелият лидиец. Принцесата все още не посмяваше да погледне към избраника й.
- Сядайте най - сетне, птички мои – Великият цар бе развеселен. – Ледът в напитките вече се стопи.
Камбис погледна баща си. Царят на Аншан, стоеше впил поглед в своята бъдеща снаха. Момчето си спомни разказите за своята майка – мургавата мидийка Шанара с вълнистата гарваново черна коса, която младият тогава принц Кир е отвлякъл от баща й, с което е спечелил неодобрението на своя баща, царя на Персия и Аншан Теисп. Заради тази необмислена постъпка на влюбения Кир, говореха някой, Царят по - късно поделил Персия и Аншан между синовете си, вместо да остави него, както се е очаквало за наследник на престола, но това съвсем не беше вярно, особено ако се съди по разказа на Кир пред храма на богинята – майка.
- Велики Господарю, Божествени Астиаг, предсказанията за бъдещата женитба на принца на Аншан и прекрасната наша принцеса Мандана са изключително благоприятни. Боговете дават своята благословия за този брак. Дай го и ти, Велики Господарю – тържествено каза Върховният жрец.
- Моята благословия принцът и принцесата я имат. Но дали царят на Аншан е готов да даде своята? – Астиаг бе извисил глас, обърнал се наполовина към Кир, наполовина към стълпилото се пред тях множество.
Камбис видя, как баща му направи няколко несигурни крачки извън павилиона, застана широко разкрачил крака, повдигна ръце и твърдо изрече:
- Давам своята благословия, моят син и наследник Камбис да бъде мъж на принцесата на Мидия Мандана. Нека този брак бъде гаранция за мира и любовта между нашите два народа.
- Та ние сме един народ, братко. Един народ, една велика империя. Нашето могъщество е в единението ни – с усмивка на лицето го поправи Астиаг.
Публиката гръмна във възхвали на Астиаг, на Кир и на бъдещото семейство, а мидийски сановници, висши военни, чужди посланици се заизреждаха пред павилиона, за да изказват приветствията си. Това продължи дълго. Камбис не помнеше кога бе пуснал ръката на Мандана, но дори и когато по – късно през нощта, се опитваше да успокои сърцето си, отпуснат в мекото легло на двореца, все още усещаше топлината на тънките й пръсти в дланта си. Така й заспа, с туптящо сърце и непозната топлина в дланта, размекнала годините лед, трупан от думите на баща му.
…………………………………………………………………………….
Вече почти месец Царят на Аншан и неговите спътници гостуваха на Великия цар на Мидия.
Стотиците стаи в двореца, построен изцяло от кедър и кипарис, с които планините на Мидия бяха обрасли бяха потънали в тежка миризма на старо дърво и смола. Фасадата, обкована в плетеница от медни, позеленели от времето плочи отразяваха слънчевите лъчи, сливащи се и същевременно приказно контрастиращи с тъмно зелените цветове на иглолистните гори.
В столицата течеше трескава сватбена подготовка, както и подготовка за последващото изпращане на принцесата в Аншан. Противно на обичаите, Кир бе склонил да въздаде уважение на Великия цар и брачният ритуал на двамата млади да се състои в столицата на Мидия. Астиаг се оплака, че йонийските градове продължават да притесняват западната му граница, че здравето му е силно разклатено и че едно такова пътуване би създало повече грижи на младите, от колкото да ги зарадва. Великата царица Ариенис също бе отправила към царя на Аншан молба, да позволи на жреците да извършат ритуала в родината на младоженката.
Цял месец, ден и нощ в престолния град прииждаха тълпи от музиканти и артисти, факири и танцьори, готови да предложат труда си срещу скромно възнаграждение само и само да бъдат наети и да станат част от празненствата. Денонощно в покритите с дялан камък улици трополяха каруци, натоварени с всевъзможни стоки. Царят на Аншан, Великият цар на Мидия, царицата и целият двор бяха обзети от крайна възбуда, готови да направят невъзможното, но да представят пред света най - изключителното зрелище. Извън градските стени се изграждаха огромни дървени павилиони, покрити с бяло платно, където жителите на Екбатана и гостите на престолния град щяха три денонощия да могат да пируват за щастието и здравето на младоженците, прославяйки името на своя цар.
…………………………………………………………………………….
Един от най - ревностните поддръжници на брака между Камбис и Мандана, а от там и на политическия съюз между Аншан и Мидия бе чичото на мидийската царица Камран. Едрият лидийски посланик не жалеше сили и време, участвайки почти във всяко действие, свързано с подготовката на сватбата.
Басовият му тембър гърмеше в залите на Екбатана и на пазарните площади. Едрата му фигура можеше да бъде забелязана от стотици стъпки в тържищата, той пръв посрещаше коларите, проверяваше стоките, опитваше плодовете изпратени от далечните места на Изтока. За него сватбата на любимата му племенница бе нещо повече от празнично събитие. Отношението му към принцесата бе напълно искрено. Той обичаше нея, дори повече от колкото обичаше и нейната майка. Харесваше принцът от Аншан, в когото виждаше нещо от себе си на младини. Беше искрено изненадан от начина, по който Астиаг бе успял да покори гордия персийски цар. Кир, за когото в двора се носеха слухове, че постоянно изразява недоволството си от господството на Мидия и търси всячески поддръжници от източните владетели за постигане на независимост. Персиецът бе явно очарован от своя бъдещ царствен сват. Не веднъж Камран бе присъствал на случаи, при които в Съвета, Астиаг с подчертана преднамереност се съветваше с Кир, наричайки го винаги „Царю на Аншан” и „братко” и винаги съгласявайки се с изказаното от царя на Аншан. Беше доста странно, но все пак Камран познаваше двора, достатъчно добре познаваше и Астиаг, за да може да прозре, че зад тази прекалена добронамереност се крие нещо далеч по - дълбоко, имащо скрит поне за сега за лидиеца смисъл. Не случайно и кастратът Теосин угоднически се суетеше около аншанеца и неговото семейство. Зад това необичайно за самолюбивия освободен роб поведение, Камран подозираше, че стои отново планът на Астиаг.
Самият Камран откриваше и за себе си изгода в този брак. Обвързването на Великата мидийска държава с малкото и незначително царство Аншан бе полезна за родната му Лидия. Евентуален съюз между Вавилон и Мидия чрез още един брак на Навуходоносор със семейството на Астиаг, би предпоставил опасност, която сега не беше нужна на ниговата родина. Действително, бракът на Ариенис с Астиаг, плод на страха от знаменията и религиозният фанатизъм на техните родители бе донесъл мир, но Камран виждаше последните години как отношението на зависимия от опиума Астиаг към неговата първа жена се променя. След като Ариенис му роди две дъщери и не му даде синове, които да преживеят царят все по - често поглеждаше към момченцата, родени му от някои от наложниците, част от които наложници, дъщери на приближени до двора мидийски благородници. Перспективата, Астиаг да отнеме на лидийската си съпруга първенствуващата роля бе напълно реална и тогава влиянието, което би имал един политически брак с Вавилон, би унищожило отношенията с Лидия. Камран съзнаваше това. Опитен дипломат, той бе прехвърлял през ума си многократно всички възможни варианти за развитие на отношенията между Азиатските царства и подобен брак бе едно от най – желаните от него развития. Отдавна, изпратените от него вестители трябваше вече да са пристигнали в столицата Сарди. Камран се бе постарал да опише в подробности значението на този брак и своята роля в постигането му. И това значение наистина не бе малко. От момента, когато, там в гората край Аншан, застаряващия Камран пирува с младият принц, той даде всичко от себе си, за да създаде представа за момчето, която да убеди Астиаг, че направения от него избор е повече от правилен. Месец преди процесията от Аншан да пристъпи стените на Екбатана, Астиаг вече бе получил не един доклад от Камран. Лидиецът не пестеше нито средства, нито силите на своите вестоносци, за да отнесе най - подробни и винаги положителни сведения на Астиаг и когато процесията от Аншан приближи мидийската столица, Великият цар бе вече убеден, че постъпва правилно, като дава дъщеря си за жена на Камбис.
Но и дейността на лидийският посланик, не приключваше само с това да уговори и да участва в организирането на сватбата. Беше се превърнал в човека, който да въведе принца от Аншан в столичния живот. Многократно, Камран бе отмъквал Камбис към таверните на Екбатана, където го бе напивал до безпаметност, втълпявайки му колко голям късмет има, ставайки зет на Великия цар. Изтъкваше му прелестите и добродетелите на бъдещата му съпруга, все едно момичето бе негова повереница, чието задомяване бе първо негово задължение. Камбис се оказа страшно възприемчив, особено по последните въпроси.
Принцът бе поразен от красотата на момичето, мечтаеше за нея и се опиваше от прекрасните думи, които лидиецът му споделяше, а в допълнение Камран се постара принцът да получи добра подготовка в най - скъпите вертепи на Екбатана. „Мъжът трябва да впечатли девойката в първата брачна нощ, а ти си не просто мъж ти си бог на земята”, казваше Камран и му избираше най - изкусните жрици на любовта. Камбис, пиян и превзет от натрапчивата и нетърпяща възражения природа на лидиеца се отдаваше на поднесените му удоволствия, а след това, когато алкохолното опиянение, а заедно с него и плътското желание към блудниците си отидеше се събуждаше със зверско главоболие и страшно чувство за вина. Вина към баща му, към родината, към бъдещата му жена. Обещаваше си, че повече няма да следва посланика, че ще отделя повече време на обучение и военни тренировки, че ще направи всичко възможно да впечатли бъдещата си съпруга. Но въпреки това продължаваше да се опиянява от уверенията на Камран, че всичко което прави, го прави единствено и само в името на брака на Камбис с красивата Мандана.
Веднъж Камбис, по настояване на баща си бе взел на своите нощни излизания в града и братовчед си Аршама. Синът на чичо му бе изпаднал в потрес от видяното. Отказа да се включи, в което и да е от предложените му забавления и единственото, което бе си поставил за цел да стори онази вечер бе да изучи от механджията изкуството да се прави плодово вино. По пътя обратно към двореца, Аршама не проговори. Разделяйки се, братовчед му се обърна към Камбис и каза:
- Смяташ ме за скучен и глупав, братовчеде. И сигурно съм такъв. Аз не познавам удоволствията, които ти познаваш. Не съм нито красив като теб, нито силен или изкусен ездач. Не умея да хвърлям копие или да размахвам меч. Но знам, че съм принц, наследник на царя на царете на Персия. И знам, че на Царя на царете на подхожда да бъде слуга на стар, впиянчен лидиец. Сега думите ми са ти неприятни, но един ден, когато имаш нужда от помощ, сети се за мен. Ти си кръв от моята кръв, ти си персиец, ние сме внуци на Теисп, покорителя на Елам. Аз ще застана зад теб, когато наистина имаш нужда от помощта ми. Сега не съм ти нужен и бих ти бил благодарен, ако не се опитваш и мен да въвличаш в хитрините на стария лидиец. Пожелавам ти цялото щастие на света, братко. Бъдещата ти жена е прекрасна. Нека боговете Ви дарят с много синове. Много по - добри синове, от тези, които моят баща получи в мое лице.
След тези думи, Аршама си тръгна. Повече никога не се приближи до Камбис. Принцът от Аншан се почувства ужасно засегнат от думите на братовчед си. Какво в крайна сметка разбираше Аршама. Та той не знаеше нищо. Неконтактен и напълно безпомощен при военна тренировка, Аршама бе последния човек, в чийто думи Камбис възнамеряваше да се вслушва.
Въпреки това, след този вечерен разговор, всеки път, когато Камран повеждаше принца към поредния запой, освен за своята бъдеща съпруга, Камбис се сещаше и за думите на персийския принц. Тогава поглеждаше крадешком веселото лице на Камран и в сърцето му припламваха искрите на съмнението. Недостатъчни да освободят принца от зависимостта му от лидиеца, но все пак искри.
…………………………………………………………………………
След първата им среща, Камбис бе видял Мандана само два пъти. Първият път, принцесата се разхождаше, заедно с царицата и десет придворни момичета в градината зад двореца. Принцът от Аншан се прибираше от тренировъчната площадка. Бе полугол, лъщящ от пот, дишаше тежко, но бе изключително удовлетворен от това, че дървения му прът бе натръшкал четири мидийски момчета в прахта. Зърна принцесата, докато, заедно с майка си, преминаваше от другата страна на водния канал. Камбис, повлиян от дневния си триумф се хвърли във водата, с пет – шест бързи откоса преплува канала, пъргаво изскочи от водата и помисли да застане пред принцесата, впечатлявайки я с вида си. Трима стражи препречиха пътя му, кръстосвайки копия. Царицата дори не го погледна. Мандана опита да го заговори, но с остро изсъскване от Ариенис бе отказана от тази идея. Жените продължиха пътя си, оставяйки Камбис плувнал във вода и нова пот, избила от унижението му.
Почувства се унижен, достойнството му на мъж, на бъдещ цар на Аншан и на съпруг на мидийската принцеса бе накърнено. В яростта си се закле, че ще яхне жребецът си и ще препуска, докато не пристигне в Аншан, ще вдигне населението на бунт, ще въстанат срещу Мидия и ще свалят мидийския цар. Ще убие сам с голи ръце презрителната Ариенис и тогава, едва тогава няма да прекрасната Мандана ще бъде наистина негова. Безусловно негова. Но когато от следващият ден ядът му бе достатъчно утихнал, а унижението бе започнало да избледнява, принцът се задоволи само да избягва местата, където можеше да срещне Великата царица, а крадешком се опитваше да попадне на бъдещата си жена, когато знаеше, че майка й няма да е край нея. И това се случи.
Видя Мандана, играеща в пясъчния двор със сестра си, принцеса Кираня, Карниш, синът на военачалника на Мидия Харпаг и още няколко момичета и момчета, дъщери и синове на мидийски благородници. Камбис отиде при тях на двора, придружен от братята Хар и Харам, синове на Урбек, градоначалника на град Аншан.
Научил урока си от предишното унижение, Камбис се приближи към играещите деца, следван от двамата братя, поклони се ниско и каза:
- Принцът на Аншан, Камбис, син на Кир, внук на Теисп, принц от рода на Ахеменидите моли, богоподобната принцеса Мандана да му отдели няколко мига за личен разговор – и недочакал отговора на принцесата попита: - А може би аз и моите приятели бихме се надявали да поиграем с Вас на двора.
Развеселена от официалния тон на младия принц малката принцеса Кираня прихна да се смее. След нея започнаха да се смеят и останалите от групата. Единствена Мандана, леко усмихната, напълно в неговия стил отговори:
- Принцесата на Мидия, Мандана, дъщеря на Великия цар Астиаг, внучка на Киаксар, принцеса от рода на Дейок, основателя на мидийската държава, каня теб, принце на Аншан и твоите придружители да се включите в нашата игра.
Думите й явно подразниха Карниш. Момчето бе с две глави по - ниско от Камбис, но бе мускулесто, набито и доста по - яко от него. От съвсем малък Карниш бе готвен от баща си Харпаг за воин. Обучаван ежедневно по няколко часа, наказван жестоко и от баща си и от неговите подчинени, когато не се справя, освен, че бе изградил здраво тяло, бе обзет от злоба и омраза към всички, които по някакъв начин заставаха на пътя му. Обичаше Мандана. В началото чисто по детски, така, както се обича добро приятелче или сладко кученце, но когато и детството започна да си отива и чувствата на момчето се измениха. Станаха силни и вече ясно изразени, неподчиняващи се на условностите на двора. Царицата – майка виждаше тези чувства и нееднократно бе предупреждавала дъщеря си да не позволява такава близост с момчето. Не можеше да отстрани Карниш от двора, защото баща му, бе твърде близък и необходим на Астиаг. Царят не възразяваше синът на военачалника да обича дъщеря му, макари да знаеше, че не ще може да разреши тези чувства да бъдат споделени. Карниш изсумтя под носа си някаква ругатня и зад гърба на момичетата направи неприличен жест към Камбис.
Харрам го видя, наведе се, грабна камък от земята, стисна го в юмрук и замахна, за да замери с него мидиеца. Камбис го възпря.
- Е какво играем? Май е Сенет. Ние познаваме тази игра и ще се включим с радост – каза Камбис, в опит да успокои обстановката.
- Проклети селяни – просъска Карниш.
Този път и двамата братя, стиснали юмруци нападнаха мидиеца.
- Достатъчно! – гласът на Камбис бе достатъчно твърд, за да ги накара да заковат на място. И като гледаше полуусмихнат принцесата каза: – Вместо да се бием, нека покажем, ние аншанските селяци на какво сме способни.
Древната игра Сенет, Играта на фараоните, отдавна прескочила границите на Египет бе едно от любимите занимания на бедни и богати, на деца и възрастни. Играеха я и вкъщи като настолна игра и навън на разчертано в пясъка поле.
В пясъка, робите бяха разчертали тридесет квадрата, в три реда по десет квадрата. Фигурите, с размерите един лакът, направени от абанос, бяха вече подредени по правилата на играта по разчертаните квадрати. Четири гладки пръчки, от едната страна бели, а от другата черни служеха за посочване на ходовете, които играчите следваха да направят.
- И от къде селяци като Вас ще познават правилата на Сенета? – с презрение в гласа попита Карниш.
- Може пък и да ги познаваме – спокойно му отговори Камбис. - Ходовете се определят от игралните пръчки. Играещият хвърля четирите пръчки едновременно. Отчетът на точките става по следния начин: Една пръчка пада с бялата си страна нагоре – една точка и един допълнително хвърляне. Две пръчки падат с бялата си страна нагоре – две точки. Три пръчки падат с бялата си страна нагоре – три точки. Четири пръчки падат с бялата си страна нагоре – четири точки и едно допълнително хвърляне. Четирите пръчки падат с черната си страна нагоре – пет точки и допълнително хвърляне. Многократните хвърляния могат да се сумират за преместване само на една фигура или да се използват за преместване на няколко. Всеки играч има по пет фигурки. В пясъка, игралното поле бе разчертано на три по десет полета. Пътят на пуловете представлява една гонка по маршрута под формата на Z от първия ход до последния. Целта на играта е всеки да изведе своите пулове от игралното поле и да не даде на противника до стори това преди него. В играта, системата на ходовете символизира преминаването на душата в задгробния свят. Всяка клетка, според маговете символизира място, където произлиза едно или друго сакрално действие или тайнство. Побеждава този, който изведе своите пулове до края и изнесе тях извън игралното поле, следвайки ходовете. Играчът, който пръв изкара своите пулове, той печели играта. Е, познавам ли играта достатъчно добре, за да ни позволите да играем? – завърши Камбис като предизвикателно гледаше към мидийския младеж.
Карниш не отговори, само взе четирите пръчки и хвърли пръв.
…………………………………………………………………………..
Играеха вече часове. Играта се заплиташе, момичетата пищяха от удоволствие, опиянени от желанието за победа. Момчетата се потяха и напрегнато брояха всеки ход на противника. Най - близо до финала бяха Камбис и Карниш. Камбис хвърли последен. Четирите пръчки паднаха на черната страна.
- Пет точки и допълнителен ход – възкликна принцеса Кираня.
Камбис взе пръчките, погледна Карниш, намигна му, подигравателно и хвърли зад гърба си. Трябваха му точно три точки за победа. Пръчките отскочиха, удряйки се една в друга и паднаха в пясъка.
- Три бели, Три точки. Що за късметлия си? – изненадан извика Хар и забравил кой стои пред него, тупна развеселен Камбис по гърба.
- - Сега трябва да получа целувка, нали така? – обърна се Камбис към Мандана. – Ти решаваш принцесо, аз заслужих целувката. Сега или когато бъдеш омъжена за мен.
Мандана не помръдваше от мястото си. Камбис вдигна рамене. Приближи се към нея и леко я целуна по бузата. Принцесата потрепна, но не се отдръпна.
Камбис се усмихна и понечи да се обърне. В този момент, силен удар посрещна лицето му. Носът му изхрущя и черна пелена закри погледа му. Втори удар, попаднал в лявата му скула го хвърли на горещия пясък. Рамото му попадна върху две от последно хвърлените от него пръчки от сенета. Усети остра, пареща болка, която заглуши болката от юмручните удари на Карниш. Отвори очи и видя, че братята Хар и Харам се бяха нахвърлили върху нападателя му. Три от момчетата, от компанията на Карниш му се притекоха на помощ. Кираня пищеше. Погледна нагоре, принцеса Мандана бе закрила очи с ръце. Не можеше да позволи бъдещата му жена да види унижението му. Напрегна се и с един скок се изправи на крака. Земята пред погледа му се залюля, но Камбис се овладя и се хвърли сред биещите се. Избута братята от гърба на Карниш. Хвана мидиеца за раменете и го изправи. От усилието нараненото рамо го заболя.
- Бий се като мъж – извика му в лицето. – Застани и се бий като мъж.
Карниш замахна, за да го удари отново, но Камбис се наведе и ударът се загуби във въздуха. Възползвайки се от временната загуба на опора на мидиеца, Камбис заби юмрук в стомаха му, което го накара да се превие. Светкавично го изрита с коляно в носа. Чу същото изхрущяване, каквото бе чул от своя нос. Опита се да го удари отново, но в този момент десетина роби се бяха вече намесили, за да разтървават момчетата.
Случката не остана без последствия. Баща му го наказа, унижавайки го публично, като изиска от него да поиска прошка от Великия цар пред целия двор, задето е застрашил с действията си двете принцеси.
Карниш бе докаран почти до безпаметност от побоя, нанесен му от баща му Харпаг, а като се оправи, заедно с останалите мидийски момчета, участвали в сбиването, бе изпратен във военна школа в селището Кунакса във Вавилония. Преди да си тръгне, Карниш посети покоите на царя на Аншан и поиска среща със синът му.
- Ще те убия, един ден, когато се завърна. Ще те намеря и ще те убия. Ще поведа войските на Мидия и ще затрия малкото ти царство. Ще поробя теб и твоите близки, а принцесата ще направя своя робиня.
Камбис понечи да го удари, но стоящите наблизо стражи застанаха между момчетата. Сподели думите на Карниш с Камран. Лидиеца, бе искрено развеселен.
- Момчешки неща. Един ден, това момче ще ти служи. Ти ще бъдеш цар, наместник на боговете, а той е просто син на военачалник, който дори не е истински благородник. Роб, като всички нас, смъртните. Не си казал на баща си или на Великия цар за тези заплахи, нали?
Камбис поклати глава, утвърдително.
- Това е добре, не създавай излишни интриги в двора. Това Вашето е просто нормална момчешка свада. Карниш е добро момче, но е влюбен в Мандана и му е доста трудно да приеме все още, че тя не може да бъде негова. Ще порасне и ще го разбере. Поне моята племенница, Великата царица е доволна. Най – после това момче се махна от погледа й. Няма да ти го покаже, но всъщност поне за това ти е доста благодарна. Скоро ще разбере и че трябва да е доволна, задето дъщеря й става твоя жена, а не на откачения Навуходоносор от Вавилон. Не му е съвсем нормална главата на това момче. Време е Мидия да му се опълчи, иначе ще превземе цяла Азия, както е тръгнал.
Думите на Камран успокоиха принца и той започна да мисли за бъдещия си живот с Мандана, като за нещо имащо значение не само за него и неговия Аншан, а като за нещо имащо далеч по – значима стойност.