Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10 20:00 - Исторически роман за Древна Персия
Автор: kirgreat1973 Категория: История   
Прочетен: 68 Коментари: 0 Гласове:
1



 ИМПЕРИЯ

ТОМ ПЪРВИ:

ИЗГРЕВА НА ЛЕГЕНДАТА

ПРОЛОГ:

Покрайнините на Аншан, 595 г.пр.н.е.

Момчето замахна още веднъж и нащърбеното острие се заби в процепа на дъба. Дръпна силно, но брадвата се бе заглавила в чвор, дръжката се изхлузи и остана в потните му ръце. Момчето изпсува, така както бе чуло да прави баща му и опита да напъха обратно дръжката в главата на стария топор.

Усети полъха от раздвижването на клоните зад себе си, още преди да чуе стъпките на звяра. Подскочи и се завъртя с гръб към дървото. И друг път го бе нападала мечка, но никога не бе успявала да се приближи толкова много, преди успее да я чуе. Момчето изпищя и панически размаха дървената дръжка пред себе си. Мечката се изправи на задните си крака. Беше голяма, макари да личеше, че дългата зима, бе отнела почти всичките й телесни запаси и кожата на стомаха й висеше като продран чувал чак до коленете. Отвори уста, обидено изви глава встрани и замахна с лапа към главата на момчето. То се наведе и сплъстената й козина погали настръхналата му от ужаса коса. Опита се да побегне, но кракът му се закачи в щръкналите коренища. Падна по гръб и главата му отскочи от дебелия мъх, натрупал се под дървото. Мечката изрева и се отпусна тежко на предните си крака, а от тялото й се разнесе смрад на влага и стари изпражнения. Заклати огромната си глава, сякаш се опитваше да се отърси от някаква черна мисъл и неочаквано пъргаво за огромните й размери се хвърли върху падналото на земята дете.

Момчето изкрещя срещу звяра, макари да знаеше, че така няма да го уплаши. В ръката си още държеше дръжката на брадвата. Хвана я в двата й края и машинално я натика в раззиналата се над него паст. Мечката инстинктивно стисна челюсти и жълтите й зъби се забиха в коравото дърво. Животното дръпна рязко и отново се надигна на задните си лапи. Момчето изпусна дръжката. Звярът започна да тръска и върти глава, опитвайки се да изплюе дървото. От усилието почти седна на задника си и започна да бута дръжката с лапите си. Момчето се изтъркули встрани, точно преди животното отново да се отпусне на земята. Без да се изправя, опряло гръб в дъба, момчето зари босите си крака мъх и нападалите листа и започна да заобикаля ствола на дървото. Нито чуваше тежкото дишане на мечката, нито чуваше стъпките й, но ясно усещаше зад себе си топлината на спарено, лъхаща от влажната меча козина. Когато бе избрал това дърво, не беше видял хралупата в основата на дънера, скрита зад храстите. Бе достатъчно голяма, за да може да го побере и момчето се вмъкна в нея, точно преди озъбената челюст на звяра да изщрака зад гърба му. Мечката се опита да натика главата си вътре. Момчето сгъна крака и събрал всичката сила, която имаше детското му тяло я изрита с в носа. Животното изрева от болка и изненада и се дръпна назад. Ядосано обиколи дървото и подразнено от жълтеещата се в процепа бронзова брадва се подпря с предните лапи на ствола и захапа метала. Зъбите й изхрущяха и тя със сърдито ръмжане се смъкна на земята. Отстъпи няколко крачки назад, сякаш възнамеряваше да си тръгва, но после отново изрева и с тежък тръс се върна обратно. Момчето погледна страхливо, без да показва глава и я видя. Мечката стоеше пред хралупата и безизразно гледаше навътре. Видя го и заплашително разтърси глава. Дръпна се рязко назад и пак сгъна крака пред себе си, мислейки, че животното отново ще опита да влезе. Но не последва нищо. Мечката седеше все така спокойно, забила безизразен поглед в хралупата, сякаш не бе звяр, готов да го разкъса, а вярно овчарско куче, търпеливо очакващо заповедите на пастира. 

Детето се сви по – дълбоко в хралупата. „Ще почака, пък ще си тръгне”, опита да се успокои само момчето и положи глава на коленете си.

Не знаеше колко време бе седял така. Реши да се отвлече от страха от опасността с мисли за баща си и брат си. Бяха дървосекачи. Дядо му също беше дървосекач, преди да го намерят мъртъв в гората, с прерязано гърло. Дървосекачи са били и бащата на дядо му, и бащата на бащата на дядо му и така назад, всички мъже в рода му, чак до незапочнени времена. Поне така му бяха казали.

Почти не пропускаха ден, без тримата, той, брат му и баща му да влязат за сеч в гората. Този път беше изпратен сам, защото брат му и баща му бяха отишли в съседното село, за да искат дъщерята на ковача за жена на Бали. Бали, така се казваше брат му се бе влюбил в това момиче, когато бе ходил миналата година да клепе брадвите до съседното село, след като ковача от тяхното се бе поболял. Как се бе влюбил в дъщерята на ковача, Бали не казваше, но от тогава не намираше и миг покой и през ден си търсеше поводи да прехвърли хълма, за да я зърне, поне за малко. Едва ли ковачът щеше да даде дъщеря си за жена на някой като брат му, но какво пък. Не пречеше да опитат. Мислите му направиха приятен скок и пред него изплува образа на Раня, красивата дъщеря на Кош, съседът им, също дървосекач като тях. Усмихна се като се сети колко пъти с нея, скрити в плевника си бяха разказвали страшни приказки за жестоки магьосници и двуглави чудовища, докато бащите им се напиваха в къщата с вкиснатото вино на Кош. Е, Раня беше нещо съвсем друго. Нея баща й щеше да я даде един ден за негова жена. Кош и баща му бяха равни и нямаше да откаже на своя приятел. Раня със сигурност щеше да бъде негова.

Страховит рев го накара да подскочи, така както беше седнал, свит в хралупата. Удари главата си в дънера и извика от болката. Макари да знаеше, че не трябва да го допуска, унесен в сладки мечти бе заспал. Изглежда мечката бе усетила успокоеното му дишане и отново се опитваше да се вмъкне в хралупата. Не можеше да влезе цялата, но главата й бе само на педя от него. Ужасът го скова и момчето можа само да обвие по – силно крака с ръцете си и да се свие, плътно опрял гръб до вътрешността на дънера. Животното отвори уста и оголи зъби срещу него. Челюстите й изтракаха пред пръстите на краката му, озъби се отново, но в същият момент изрева и уплашено измъкна главата си навън.

-         Забий копието в дебелия й врат, Фарнасп – извика някой отвън.

-         Опитвам се. Забий ти своето, като мислиш, че е лесно – отговори друг.

Гласовете бяха момчешки. Единият каза още нещо, но свиреп кучешки лай заглуши думите му и момчето в хралупата не можа да разбере какво си говорят навън. Отвори широко очи към отвора на хралупата и наостри слух към ставащото навън. Ясно разпознаваше битката между звяра и кучетата и мълчаливо се помоли на Богинята – майка да даде победата на последните. Чуваше и момчетата, които крещяха, за да настървят кучетата си. Искаше да помогне, но сам не знаеше дали момчетата на вън не са по – опасни дори и от дивото животно.

Чудовищният рев на мечката, смрази кръвта му. Ревът се повтори, а след това и потрети, но вече всеки следващ идваше от по – далеч и момчето разбра, че звярът се отдалечава. Чуваше и отдалечаващият се лай на преследващите я кучета. Не чуваше гласовете на момчетата и предположи, че те са тръгнали след ловните животни и звяра. Когато лая на кучетата съвсем замлъкна, момчето предпазливо протегна врат навън. Изглежда нямаше никой. Изпълзя от укритието си. Скочи на крака, но те бяха толкова изтръпнали, че се строполи отново на земята.

-         Кой си ти?

Въпросът дойде някъде зад гърба му. Момчето се завъртя във влажния мъх, за да се обърне и погледне зад себе си.  От страни, до дървото стоеше момче, малко по – възрастно от него. Облечено бе като воините, които бе виждал да придружават бирника на царя, когато идваше да събира налозите веднъж през годината.

-         Попитах те „Кой си”? – властно повтори въпроса си момчето.

-         Аз съм Канул, сина на дървосекача Сата – отговори малкия дървосекач.

-         Стани Канул – заповяда другото момче. – Спасих те и живота ти сега ми принадлежи. Ти си мой роб.

Младият воин не каза повече нищо, само се обърна и тръгна между дърветата. Канул вдигна примирено рамене и послушно го последва. Обърна се само, за да погледне тъжно към главата на брадвата, все още забита в дънера.

-         Не се върти – строго го смъмри спасителят му. – Не приляга на слугата на принца да се върти като някакъв безумец.

Вървяха мълчаливо между дърветата. Младият воин вървеше на крачка пред него и Канул можа да го разгледа. Изглеждаше на дванадесет или тринадесет години, но бе силен и висок, почти като възрастен. Носеше дълъг лък и колчан стрели, а отстрани на бедрото му се удряше кожена ножница, от която стърчеше красиво оформена рогова дръжка на ловен нож. Вървяха така, мълчаливи, докато не падна мрака. Най – сетне в далечината между дърветата видяха светлина. По – голямото момче без да го поглежда, посочи към светлината и уверено забърза крачка нататък. Излязоха на полянка, в средата на която бе разпален голям огън. Около огъня бяха насядали мъже. Когато двете момчета влязоха в осветената част на полянката, някои от мъжете скочиха на крака и се хванаха за оръжията си. Изглежда разпознаха спасителя му си седнаха успокоени, без да им обръщат повече внимание.

От малка шатра, разпъната встрани от огъня, която Канул в първият момент не беше видял, излезе висок мъж с гъста черна брада.

-         Къде се губиш. Изпратих хора да те търсят в гората – сърдито каза мъжът, с тон по – властен от този на спасителя му.

-         Убих мечка – отговори спасителят му. Гласът му бе станал плах и извинителен.

-         И къде ти е мечката? Да не е това с теб? – разсмя се мъжът, което предизвика и смеха на мъжете край огъня.

-         Фарнасп ще я донесе – смотолеви спасителят му.

-         Ти си принц на Аншан. Приеми, че имаш отговорности – с още по – властен тон каза мъжът с черната брада и сърдито влезе обратно в шатрата.

Спасителят му изпусна силно въздуха, който изглежда бе задържал, докато говореше с чернобрадия, хвана Канул за рамото и го поведе към огъня.

-         Гладен съм. А и като те гледам, и ти си гладен повече и от мен.

-         Ти наистина ли си принц? – попита Канул.

-         Да, аз съм Камбис, принц на Аншан. Онзи мъж в шатрата е баща ми, царят, Кир Ахеменид – отговори му спасителят му, докато си проправяше път между гърбовете на мъжете и го буташе да седне по – близо до огъня. – А ти вече не си дървосекач. Ти си мой слуга.

Канул завъртя глава в двете посоки, без сам да знае какво иска да каже с това и седна до принца край огъня.

-         Мечка значи си убил, а? – някакъв мъж се ухили срещу принца и весело го тупна по гърба.

-         Ето ти сега малко месо от този елен, докато не довлекат мечката дето си убил – подаде на двете момчета по едно горещо парче месо друг мъж и смигна към принца. – Мечето месо, знаеш трябва да се яде внимателно. Някои полудяват от него. Особено тези дето не са ги убили сами – каза мъжът и всички прихнаха да се смеят.

Принцът измърмори нещо и захапа месото. По брадата му потече гореща мазнина и той я обърса с опъкото на дланта си.

-         Един ден ще бъда цар на Аншан – намръщен прошепна в ухото му. – И тогава тези мъже няма да смеят да ми се подиграват така.

Канул отново завъртя главата си в двете посоки и впи зъби в сочното месо. Мазнината на елена почти се стопи на езика му и приятно се стече към гърлото. „Не е толкова зле да съм слуга на принца”, помисли си малкия дървосекач и отново отхапа парче от месото.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kirgreat1973
Категория: История
Прочетен: 1372
Постинги: 7
Коментари: 2
Гласове: 5
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031